Старият кей

Натали се взираше безмълвна в тъмната вода, която беше заета със своето движение. Вълна, следвана от друга, гонещи се чак от дълбините, за да се разбият в брега без никой да ги забележи и запомни. Момичето въздъхна. Нима животът й щеше да протече така самотно и незначимо като на вълните? Без капчица любов. Натали подтисна една сълза, за сметка на която усети свиване в гърдите. Успя да го игнорира, поне физически.
Хората я подминаваха. Беше спряла точно по средата на кея, сама, някак не на място. Търсеща сърцето си, макар да знаеше, че го е изгубила завинаги. Самосъжаляваше се, а просто не беше нужно. Животът беше пред нея, нали?
Отпусна ръцете си върху парапета, а очите й бавно се затвориха. Сега щеше да ги отвори и денят да стане по-хубав. Щеше да забележи напичащото слънце, което си играеше с цветовете и изкривяваше сенките в разни причудливи привидения. Щеше да отвърне на усмивките, които жителите на градчето не пестяха. Щеше..
Мислите й бяха прекъснати от собствените й усилия да запази равновесие. Един от гражданите, които не пестяха усилията си, за да поддържат форма, я беше бутнал, докато тичаше в такт с музиката, която звучеше от слушалките му. Натали успя да установи това съвсем сама, докато го наблюдаваше да се отдалечава, строполена на земята.
Още в шок от разтърсването, Мийд забеляза как някой спира до нея и й подава ръка, за да се изправи.

- Натали... Мийд - представи се Нат, като се усмихна на свой ред, макар и нервно. Все още свикваше с изговарянето на новата си фамилия. Така де, мозъкът й автоматично превключваше на "Роджърсън", когато се чуеше "Натали". - Благодаря. - вмъкна тя, леко объркана от бързината на всичко, което се случваше около нея. В следващия момент се заоглежда във всяка възможна посока, сякаш гонеше въображаемата си опашка. След подбран арсенал от оригинални ругатни, които реши да запази само за себе си, Мийд се обърна към Елизабет, която се беше загледала в морето.
- Извинявай... - чувстваше се глупаво и в известна степен нахална, че отново се е опряла до помощта на някой друг - Виждала ли си малка, дамска чанта наоколо?...
Натали започна да описва невзрачния, черен аксесоар, а думите й се изстрелваха прекалено бързо, за да бъдат прекъснати или разбираеми. Затова пък погледът на Елизабет бе напълно ясен, когато проследи тъмният обект, който се мяташе неконтролируемо във водата.
Мийд млъкна рязко. С облекчение откри, че мобилният й си стоеше в джоба, където го бе оставила след десетото проверяване на часа. За сметка на това, цяла кутия цигари и маркова чанта потъваха бавно към дъното. Това бе момента, в който Натали усети как й последното обичано от нея нещо си отива.
- Добре ли си? - чу Нат до себе си.
- Да... Разбира се. - отвърна тя, противопоставяйки се на пребледнялото си лице. - От тук ли си? - попита, без каквато й да е връзка.

Да не й благодари? Елизабет явно не осъзнаваше какъв жест е направила за момичето срещу нея. Та това беше "Прада", макар и от миналогодишната колекция. Въпреки това, Нат реши, че има достатъчно други неща, които да се дискутират.
- Аз също съм тук от скоро. - каза Натали, а широката й усмивката прокара две трапчинки по страните й. - Както и да е... Как го направи? - попита тя, преливаща по-скоро от вълнение и любопитство, отколкото от изумление. С нетърпение очакваше деня, в който щеше да срещне някой необикновен. Някой, като нея.

Всичко идва тогава, когато вече не го очакваш. Когато си се отказал да го търсиш.
Мозъкът на Натали бе прекъснал нормалната си дейност. Образите, които се рисуваха пред очите й, се възприемаха просто като фон. Просто пуст, далечен пейзаж зад момичето, което си играеше с магията. Нат измести един златист кичур далеч от лицето си. Движенията й бяха автоматични и разпокъсани. Съзнанието й също. Изгубено в собствената си еуфория, то отказваше да се завърне.
Мийд срещна обсипаните с цветове очи отсреща. Трябваше да каже нещо, но не можеше. Тя бе очаквала да срещне някой друг, някой различен от толкова време...
Няколко нечленоразделни звуци, изразяващи висша степен на вълнение преминаха покрай устните й. Изведнъж мозъкът й се опресни, за да може отново да блокира от прилива на въпроси, които искаха да намерят своите отговори. А засега, само Елизабет можеше да й покаже правилните отговори.
- Защо ми казваш това? - попита Натали, с прекалено спокоен тон, сред всичките й опънати нерви. - Имам предвид... В обикновения свят терминът "магия" не е особено приет...

- Надявам се, че това не ме прави застрашена. - каза Натали, като й намигна, докато си позволи да се засмее приятелски. Въпреки нагледното й спокойствие, Мийд усети как кожата й се стяга, в опит да се трансформира. Огромното й желание да опознае магьосницата обаче, надделя над инстинкта. Поне засега.
Натали се взря в детелината. Беше обикновено трилистно цветче, съвсем невинно като всичко демонстрирано досега. Ала нещо в нея изпитваше желание да види истинската магия и тъмнината, която тя така изкусно криеше в себе си. Мийд прати любопитството по дяволите. Само на думи, разбира се, защото очите й кипяха от него, когато отново се обърна към Елизабет.
- Знам, че има библиотеки и търсачки за тази работа, но... - Натали спря за момент, но спокойствието в очите на събеседничката й и даде сили да го изрече. - Родена ли си със силите си или ги придоби по-късно?

Натали също се засмя. Момичето пред нея притежаваше един толкова различен от нейния поглед над света. Не беше позволила на силата си да я надвие, напротив, приемаше всичко с усмивка. Гримасата, която иначе рядко се доближаваше до лицето на Натали, сега стоеше срещу тази на Елизабет, като в огледало. Без минало, без грижи.
- Това е очарованието на света ни, че е странен. - каза Натали, в опит да попие възможно най-много от излъчването на събеседничката си. Нещо й подсказваше, че не случайно разговаря именно с нея. Но още не беше научила правилните въпроси, за да помоли за съответните отговори. Хората, другите раси и техните сложни истории...
- Случайно да имаш огънче? - попита Мийд, докато се опитваше да запали останалата без газ запалка.

Натали все още се взираше в цигарата, която спокойно си гореше. Нямаше да й е трудно да свикне с магьосниците, особено, когато бяха толкова услужливи. Димът, който издиша не успя да се задържи във въздуха дори секунда, разпокъсан от излезлият, напорист вятър.
- Пие ли ти се нещо, от което излизат горещи, водни пари? - попита вместо отговор Мийд, докато в ума й се редяха няколко от любимите й кафенета.
Елизабет кимна, а Натали започна да ръси предложения от тези, за които си бе спомнила. Питаше се как по-точно ще стигнат до там, докато болният й мозък възпроизвеждаше разни картини с летящи метли, килимчета и коли.