Първото почукване не успя да я събуди. Второто почукване я накара да отвори очи, но пак не успя да я събуди. При третото почукване тя стисна силно очи, заслепена от слънчевата светлина. Четвъртото почукване отвори мозъка и. Тогава болката стигна до него.
- Ох - изстена и стисна юмрк. Крехките и костици изпукаха. Цяла нощ беше седяла и беше гледала отражението на луната в малката стъклена чашка. Последните седмици изобщо не беше спала. Страхуваше се да затвори очи. Но сега, когато луната се скри и първите слънчеви лъчи осветиха разхвърляната стаичка, клепачите и се затвориха, против волята и, и тялото и се отпусна за първи път от седмици.
И сега болеше. Ужасно много. Чукането по дървената врата продължаваше. И от него я болеше още повече. Чак след като чукането, спря, та се сети какво означаваше то. Някой я търсеше.
Ръцете и едва я повдигнаха от мекия пухкав килим, на който беше заспала. Приближи се, залитайки, към вратата и погледна през шпионаката.
По дяволите, кой беше това?
"Домоуправителят, глупачке. Коя дата е днес?"
"По дяволите, парите. Къде съм ги оставила..."
"Отвори вратата. После ще мислиш за парите. Няма къде да са избягали."
Домоуправителят на я гледаше никак добре, когато тя отвори вратата. Не искаше да знае как изглеждаше. Надяваше се само да не е твърде страшно.
- Здравейте - усмихна му се отнесено и погледът и се зарея някъде над главата му.
- Тук съм за наема - отвърна грубият му боботещ глас.
- Да, разбира се - опита се да придобие сериозен вид. Честно, не се получи. - Един момент само. Да отида до... стаята. Ако искате, влезте.
Отдръпна се назад, за да му направи място. Мъжът престъпи с неохота прага и огледа с неодобрение хаосът наоколо.
С танцова стъпка, Елизабет се скри зад дясната врата, влизайки в спалнята си.
"Къде са, къде са?" - оглеждаше панически стаята.
"Леглото."
Не.
"Нощното шкафче."
Не.
"Чантата."
Не.
"Якето."
"В хола е."
"Добре, него ще го видиш после. Гардеробът."
"Празен е. Никога не съм го отваряла."
"Добре. Само без паника."
Върна се в хола, където я чакаше неприветливият господин.
- Извинявам се. Сигурно съм ги оставила в якето.
Прекоси почти тичешком стаята под зоркия поглед на госта си и слабата и ръка се пресегна, взимайки якето от облегалката на дивана.
"Не."
"Джобът ти."
Беше заспала с дрехите си. Ръката и бръкна в дънките.
"Обичам те, Илейн."
"Уоу, никога не си го казвала преди."
- Заповядайте. Съжалявам и благодаря за търпението.
Домоуправителят прибра парите щастливо се самоизпрати до вратата.
