Тъмните улички

Чувайки виковете след себе си,тя затвори силно вратата и изскочи в тъмнината.Задният изход на блоковата й кооперация гледаше към малка затънтена уличка,необитавана от никой друг освен миризливите котки,търсещи храна по кофите за боклук.
Скарлет се огледа предпазливо наоколо и потръпна.Беше взела само тънкото си яке,а студът навън заплашваше да я замрази.Извади кутия цигари от джоба си и бързо си запали една.Димът се просмука в тялото й и я накара да се усмихне.Реши,че ако върви ще се разсея,ще забрави поне за момент какво се случваше в живота й.Тръгна надолу към слабата светлина на съседната уличка.Не се страхуваше от тъмното,защото то много пъти я беше приютявало в случай на нужда.Токчетата й издаваха силни и натрапчиви звуци,но Скарлет не обърна внимание.В този час и на това място нямаше кой да я чуе.
Оказа се в малко междублоково пространство.Имаше две кофи и няколко стари кашона.Малко кученце душеше наоколо,но когато я видя,се стресна и избяга.Момичето поклати глава отегчено,оставяйки косата й да се разпилее около нея.Вятърът отново подухна и й стана студено.Успя да намери малко завет и се подпря успкоено на стената,радвайки се,че е открила време да бъде сама.Точно наблизо чуваш силна музика и гласове,което й подсказа,че вероятно се намира близко до задния вход на някой бар или дискотека.Но не я интересуваше.Молеше се просто никой да не я притеснява.
Докато вдигаше цигарата към устата си,рязка болка я проряза в китката.Там,където хазяинът й я беше стискал и дърпал сега имаше огромни червени ивици,а всяко движение,макар и плавно,и причиняваше болка.Бръкна в джоба си,но откри само някакви стотинки.Значи нямаше как да отиде в болница.Засмя се шумно и невъздържано на глупавия си късмет и си дръпна още веднъж.Не й пукаше,че дробовете й се задръстваха и че никотинът я караше да се самозабравя-и без това сега това й се струваше като най-хубавото усещане.

Антъни бръкна в джобовете си и вдигна поглед към небето. Слънцето беше залязло (беше принуден да чака, сврян в една тъмна стаичка в болницата цял ден) и последните пръски светлина вече се отцеждаха. Все пак той заложи на по-голямата сигурност и макар че щеше да удвои пътя му, се запровира в тъмните улички между сградите. Беше преметнал вратовръзката през рамото си; това и небрежната му походка издаваха приятното му настроение. До няколко дни щеше да получи отговор на молбата си за робата, но беше убеден, че ще го назначат. Шефката на отделението, която му взе интервюто, беше възрастна, но доста запазена дама, а както стана ясно - лесно се размекваше. Антъни дори не положи някакви особени усилия - държеше се скромно, но на въпросите, касаещи се до професионалната му практика, отговаряше бързо и убедително. Показа чувство за хумор, но не прекалено, за да не изглежда твърде арогантно. В крайна сметка, с госпожата (забрави й името, но едва ли сега имаше значение) си стиснаха ръцете и той излезе от кабинета й доволен. После незабелязано се вмъкна в някаква неосветена стаичка, в която имаше огромен запас от престилки, ръкавици и всякакви такива принадлежности. Антъни знаеше, че са необходимост и няма да остане незабелязан, ако остане тук, затова навлече една от престилките. Стига да не срещнеше бъдещата си шефка, нямаше да има големи проблеми. Остана в стайта като се развличаше с глупости. От време на време влизаше някой лекар и Антъни се забавляваше, правейки се на зает. Ако ли пък влезеше служителка от женски пол, мъжът не изпускаше момент да пофлиртува, но така и не си позволиха да стигна до по-далеч.
Унесен в мислите и спомените си, Антъни не забеляза момичето, към което неусетно се бе устремил. Може би ароматът й го беше привлякал и той неусетно се бе поддал на изкушението. Във всеки случай, не изглеждаше това да е един от най-добрите й дни. Пушеше, сякаш това беше последното, което някога щеше да направи. Кенъм реши, че няма какво да губи - най-много да развали поредицата си за успехи за днес, но едва ли това щеше да повлияе на доброто му настроение.
Подпря се на стената на постройката, пред която стоеше. Момичето беше точно срещу него, но не го забеляза или поне се престори.
- Пушенето е вредно за здравето. Като лекар е мой дълг да ви предупредя - подхвърли Антъни, загледан в някаква котка, която се появи незнайно от къде и го фиксира с жълтите си очи. Козината й се наежи, което развесели вампира, а когато тя се скри от погледа му с няколко ловки движения, той върна погледа си върху пушачката.
Тя се бе обърнала към него и го гледаше, издухваше цигарения дим от устните си.

Скарлет бе усетила,че някой се приближава,но се престори,че не е.Предпочиташе никой да не съществува в света й точно сега,имаше нужда да е насаме с цигарите си.За да си поговорят и тя да излее гнева,който се беше спотаил в нея.Момчето (да,за нея всички под 30 бяха момчета),което се подаде откъм уличката,беше точно обратното на онова,което очакваше-тя си представяше,че хората,които се мотаят по тези места за безделници и клошари,но вместо това видя видя да се задава привлекателно момче с костюм,чиято вратовръзка лениво висеше на рамото му.Изглеждаше спокоен и развеселен и на нея това не й се понрави.Надяваше се,че той просто ще отмине по пътя си,но противно на очакванията й,той се спря при нея и дори я заговоря.Наглостта му малко я подразни,арогантността също.Но въпреки това не се насили да мръдне.Тя беше дошла първа и щеше да си стои тук.
-Не си спомням да съм те молила за мнението й-отговори спокойно и инстинктивно дръпна роклята си надолу.Беше си изградила този защитен механизъм при всяка по-близка среща с момче.
Той очевидно забеляза това нейно движение и й се усмихна.За момент Скарлет не успя да откъсне поглед от усмивката му,защото имаше нещо завладяващо секси в нея,но вглеждайки се в очите му някак се изплаши.Отклони поглед и хвърли фаса,лениво настъпвайки го с токчето си.Момчето се беше подпряло спокойно на сградата и се оглеждаше така сякаш няма намерение да си тръгва.
-Докачлива сте-той отново се ухили-И изглеждате така сякаш денят ти е бил наистина лош.Един лекар може да усети това.
Скарлет се изсмя гърлено.Той май нямаше намерение да спира да се перчи с професията си.
-Благодаря за комплимента-отвърна тя саркастично.Запали си още една цигара,като се постара димът да отиде право към него.По устните й се разля усмивка-И какво прави един лекар из тъмните улички,когато трябва да е навън и да спасява хората като Супермен?
Очевидно развеселен от думите й,той вдигна едната си вежда.Скарлет си помисли,че така изглеждаше достатъчно привлекателен,за да го хареса.Имаше несравним чар,но излъчваше нещо така непознато за самата нея,че инстинктивно се плашеше.И все пак реши да не си тръгва.Нещата нямаше как да станат по-зле.

Антъни усети, че тя няма да си тръгне, което му даде известна надежда, че ще участва в играта му. Приближи се още малко до нея, но без да изглежда настъпателен. Ръцете му още бяха в джобовете. Предполагаше, че това ще й даде известна сигурност и ще я поуспокои. Невротичните й движения го забавляваха, но нямаше да си пропилее шанса за глупости.
- Не Супермен - поправи я той. - Костюмът му е безвкусен - допълни и сви рамене. Извършваше това движние толкова често, че вече не му правеше впечатление. Подозираше обаче, че госпожицата го намери за очарователно, защото ъгълчетата на устните й потрепнаха, макар че тя не си позволи окончателна усмивка. Макар че държанието й за момента бе дръпнато и въпреки дрехите, които носеше, в нея се долавяше нещо по детски невинно. Антъни си позволи да я огледа, докато говореше. - Но нещо по-изискано, със сигурност. И за да отговоря на въпроса ви - може би и тук има хора, нуждаещи от помощ. - Той й намигна. - Какво ще кажете? Вие имате ли нужда от спасяване?
В момента, в който го каза, тя направи нещо странно - скри ръката си зад себе си; жест, по-скоро инстинктивен, отколкото осъзнат, защото по нищо не личеше, тя да е осъзнала постъпката си. Антъни обаче разбра, че има нещо нередно, но не смяташе да настоява. Тя щеше да му каже, когато и ако е готова, пък и не беше изключено да си е въобразил.

Харесваше й начина,по който й говореше на "Вие".Никой досега не се беше държал така учтиво с нея.Макар леките му стъпки да я притесниха малко,тя не се помръдна с надежда да не развали момента.Винаги бе намирала нещо страшно очарователно в това да срещнеш напълно непознат на улицата и да се запознаеш с него.Въпреки това,внезапно осъзна тя,той все още не й бе казал името си.
Позволи си да се усмихне леко.
-Имате разрешението ми да ми говорите на ти,господин Супермен.-тя му намигна закачливо и радостно осъзна,че очите му пробляснаха доволно.Лицето му бе осветявано от мъждивите улични ни лампи и това го правеше да изглежда едновременно загъдачен и привлекателен.Прокле се наум,задето всеки път така безмислено се хвърляше в ръцете на случайни мили момчета.Реши да се държи на разстояние.-Колкото до спасяването-продължи тя с ведър тон-аз не съм девойка,изпаднала в беда,така че предполагам,че няма да се възползвам от услугите ти.
По устните му се разля лека усмивка и той си позволи да направи още една крачка към нея.Усещаше силния му парфюм,който напълни ноздрите й и я накара да затвори очи за момент.Той продължаваше да я гледа,а тънката,едва забележима,усмивка не слизаше от устните му.
-Сигурна ли си?-попита той.
Скарлет се изненада от въпроса му.Очакваше някакво иронично подмятане или закачлив флирт,но не и толкова прост и открит въпрос.Ами да,разбира се,че беше сигурна,каза си наум,макар дълбоко в себе си да усещаше,че имаше нужда да поговори с някой.

Тя все още се боеше и той го виждаше в очите й. Макар че се държеше непринудено, което беше достатъчно за Антъни и поддържаше интереса му. Щеше да се пречупи рано или късно, но той не смяташе, че трябва да бърза и да насилва нещата. Естественият развой на събитията беше къде-къде по-забавен.
- Да го направим официално. Антъни Кенъм - каза и подаде ръката си. - Но можеш да ме наричаш и Супермен, ако желаеш. - Тя му подаде несигурно ръка; лявата. Което само по себе си беше странно, тъй като вампирът беше забелязал, че когато пушеше тя използваше дясната си, следователно беше десничарка. Досети се каква е работата. Тя не се представи, както бе редно, затова Антъни направи това, за което се сети най-първо. Пое ръката й и я поднесе към устните си. Докосна ръката й едва-едва, след което я пусна и отсъпи съвсем малко назад, за да й даде време да се осъзнае. Тя се усмихваше, но по-скоро предпазливо, сякаш обмисляше случилото се и ходовете си занапред.
- Надявам се, че не си издирване за убийство или нещо друго, че не ми казваш името си. Но ако искаш, вместо това ми кажи какво се е случило с ръката ти.

Това,че целуна ръката й я озадачи толкова много,че първоначално не можа да реагира нормално.Опита се да наподоби усмивка,но предполагаше,че изобщо не се е получило.Антъни.Името му й харесваше,звучеше така благозвучно.Замисли се дали да не го излъже за своето,щеше да бъде толкова по-лесно.И все пак нещо в нея се противопостави на тази мисъл.
-Супермен ми харесва-промълви тя и отметна глава назад,за да премахне разрошената си руса коса от лицето-Аз съм Скарлет.Скарлет О'Хара.-той й се усмихна,показвайки съвсем леко изящните си бели зъби.Момичето усети как тънка въздишка се отрони от устните й и тя се смути.Антъни обаче изглеждаше така сякаш не е забелязал.Той се взираше в очите й,все едно че се опитваше да разбере каква беше историята й чрез тях.Момчето спокойно прокара ръка през косата си.
-Хубаво име.Алено-гласът му беше гърлен,някак съблазнителен и същевременно успокояващ.Скарлет си помисли,че сигурно цигарите здраво са й замяли главата,защото не й се беше случвало някога да бъде така запленена от нечий чар и обаяние.
-Благодаря.-тя понечи да посегне към косата си,както правеше винаги в моменти на притеснение,но болката в дясната й китка я прониза и тя измърмори тихичко някакви псувни.Антъни реагира още преди тя да беше успяла.Хвана ръката й,гледайки замислено раните й,които сега се бяха подули и придобили заплашителни размери.-Добре съм,няма нужда-тя се опитна да се дръпне,но той упорито я държеше в хватката си.Кожата му беше нежна,докосванията също,затова тя много бързо отказа да се съпротивлява.Стори й се,че бе прекалено студен,даже леден,но тъй като брулещият вятър бе замразил и нейните крайници,тя изобщо не повдигна този въпрос.
-Кой ти причини това?-попита я спокойно,вдигайки очи към нея.Тя се засмя,опитвайки се да ги изкара от неловката ситуация.Сериозността в гласа му малко я стресна.
-Никой.Аз съм саморазрушителна натура.
Смехът му отекна в празната уличка,но ръцете му все още бяха обвити около нейната.

Пръстите му бяха обвити около китката й, но той внимаваше да не стиска прекалено. И без това не си знаеше силата.
- Виждаш ли, Скарлет, че все пак имаш нужда от спасяване - каза той. - Давай, можеш да кажеш всичко на твоя Супермен. Тя лекичко стегна ръката си и той я пусна. Не възнамеряваше да я притиска твърде дълго.
- Няма нужда - повтори Скарлет и леко притисна с пръсти мястото. Израз на болка премина за кратко през лицето й, но тя успя да я потисне и се усмихна насилено.
- Не е нужно да го правиш - каза й Антъни, а когато видя въпроса, отпечатан на изражението на момичето, поясни - Виждам, че си силна. Ще ти предложа сделка - ако признаеш болката си, ще приложа гениални медицински техники, с помощта на които почти няма да се сещаш, че си имала проблеми с китката. Съгласна ли си?
Скарлет се засмя, но когато видя, че той не реагира по никакъв начин, се изненада.
- Сериозно ли говориш? И ще го направиш без да си облечеш костюма на супергерой?
Очите му светнаха.
- Мисля, че все още е рано за него.

Тя му се усмихна в отговор.
-Звучи като идеална сделка-той й намигна развеселено,след което се замисли за момент.Погледна я и въздъхна.
-Не мисля обаче че мога да ти помогна тук,насред нищото.Трябва ни аптечка.Бинт поне.
Скарлет закима енергично и му отправи една от онези свои лъчезарни усмивки,които пазеше за специални случаи и хора.Видя как игривото пламъче отново се заражда в очите му и без да го искаше, се зарадва,че будеше у него някакъв интерес.
-Благодаря,че си толкова загрижен за една напълно непозната.
Антъни отново се усмихна и Скарлет за пореден път се почувства запленена от чара му.
-Наблизо ли живееш?
Момичето обърна глава.В ума й нахлуха спомени от преди час и й се догади.Хазяинът й буквално я беше изгонил като мръсне коте и заяви,че ще й върне вещите едва след като плати поне последните два наема.А тя вече нямаше пари за каквото й да било.Дори и за храна.Антъни забеляза,че някакви черни петна пробягват през лицето й и макар историята й да го заинтригува още повече,той съжали,че е попитал.Скарлет беше мила и някак твърде нежна и крехка (а принципно крехкото месо си беше идеално на вкус) и той смяташе,че тъгата изобщо не отива на и иначе бледото й лице.
-Може да се каже,че съм бездомна-промълви бавно тя и сви рамене засрамено.Не й се искаше да го признава на глас,защото това окончателно го правеше факт.И въпреки че вече имаше работа като барманка шансът скоро да спечели толкова пари,че да си върте квартирата,беше минимален.-Тази вечер ще спя на въздух.Чувала съм,че бохемите били най-щастливите хора на света.Сигурно и на мен ще ми хареса-Антъни се засмя на последните й думи.Момичето носеше тесни,чисти и хубави дрехи,както и обувки с висок ток,а тънкото якенце едва я криеше от студа-да,определено беше облечена за нощ навън.

- Може би, ако искаш след това да ти ампутират крайниците заради измръзване.
Докато разговаряха, привидно непринудено, Антъни обмисляше всеки следващ ход много внимателно. Излизаше, че Скарлет имаше много повече проблеми, отколкото на пръв поглед. Това можеше да улесни задачата му или да предизвика точно обратния ефект, но имайки предвид, че той все още не беше наясно какво ще прави с нея - закуска в леглото? - може би не трябваше да се притеснява за това в момента.
Скарлет не бе отвърнала на шеговитата му забележка, само се бе усмихнала. В очите й се бяха прокраднали тъжни съмнения.
Антъни реши, че няма какво да губи.
- Можеш да прекараш нощта при мен. Преди да ми откажеш, ще те успокоя, че го правя просто защото имам голям запас от хуманност. Наскоро се нанесох тук, нещата ми дори не са разопаковани все още. Ще се погрижа за ръката ти, но нищо повече, обещавам. Но ти ще приготвиш закуската.
Тя очевидно се колебаеше с отговора си, но вампира имаше цялото време на света.

Скарлет се позамисли.Предложението му беше примамливо,а и той беше така чаровен.Тя усещаше как голите й крака вече замръзваха,а от дланите си не усещаше нищо.И все пак...той беше напълно непознат.Имаше нещо в осанката му,в начина,по който говореше и в пламъка в очите му,което я плашеше и я караше да се смущава и едновременно да го иска,и да бяга от него.
Точно когато беше решила,че е неправилно да спи при напълно непознат,който й се струваше толкова загъдачен,вятърът духна твърде силно право срещу тях и Скарлет усети как кожата й настръхва.Е може би едно топло легло нямаше да й дойде зле.Нямаше добри приятелки,при които да отиде,а майка и баща й нямаше да искат и да чуят за нея.Въздъхна тежко и кимна,позволявайки си да се усмихне леко.През цялото време докато размишляваше той най-спокойно я наблюдаваше,сякаш не му пукаше колко време ще изгуби тя в мислене.Не изглеждаше сякаш смята да си тръгва без нея или да я остави насред нищото.Той й се усмихна окуражително.
-Чудесно-промълви тя-Благодаря ти за поканата.Надявам се,че това,че приемам,няма по никакъв начин да ме снижи в очите ти.Нали?
Антъни се ухили.
-Разбира се,че не.Предлагам ти професионална помощ в замяна на хубава закуска.Сделката си е сделка.
Скарлет му кимна развеселено.
-Наблизо ли живееш?
Момчето сви рамене.
-Зависи от това какво разбираш под близо и далеч-той я видя,че трепери и бързо свали сакото си,слагайки го на раменете й.-Мисля,че ти имаш по-голяма нужда от него.
Тя се усмихна благодарно,чудейки се защо точно в най-трудния й момент реши да се появи такъв чудесен мъж.