Площадът на съзвездията

Изи винаги беше харесвала големите площади. А и това бе едно от местата, които я караха да се чувства сигурна и същевременно винаги бе смятала, че обстановката тук е доста по-потайна, отколкото в другите крайща на Хармъни.
Момичето вървеше из все още пустия площад. Все пак бе събота, а и рано сутринта рядко можеха да се срещнат много хора, защото повечето или вече бяха на работа или просто имаха други пътища. Феята трябваше да признае, че беше по-хладно, отколкото бе очаквала. Все още имаше следи от снощите леки дъждове, а тя бе решила, че въпреки това днес би било по-топло.
Ноа, както я наричаха и някой от приятелите й, обикаляше с бавни стъпки площада. Чудеше се защо ли го бяха кръстили площада на съзвездията. Изведнъж се спря и се огледа, за да е сигурна, че няма много хора, за да не я помислят за полудяла или какво ли още не и с леки танцувални стъпки се приближи до една пейка и съвсем грациозно седна на нея. След което се загледа в преминаващите хора, които с всяка минута ставаха все повече и повече. Струваше й се, че някой идваха право към нея и им се усмихваше, но сякаш не я бяха забелязали те просто я отминаваха забързано и тя отново започваше да се чувства невидима и изолирана.

За първи път през целия си живот Изи пожела да има как да върне времето назад, защото и самата тя беше виновна за тази случка. Кой ли я беше накарал да си опъва краката, след като беше видяла как хората постепенно ставаха все повече и повече.
- Не се притеснявай. - каза тя и изтупа леко старите си и поляти със сок дънки, сякаш само с няколко такива движения можеше да изчисти лепкавата течност. За Изи формалностите бяха крайно непозната и далечна тема, тя никога не беше използва вежливи форми като "вие" и не смяташе скоро да промени този факт. За момент момичето задържа погледа си към едно от по-големите петна и въздъхна жално. Май скоро нямаше да може да се порадва на тези си дънки. Жалко... Те бяха едно от любимите й дрехи. След този дълъг и трагичен момент тя вдигна очи към този, който се бе спънал в нея и го погледна. Беше по-възрастен от нея, в очите му все още се четеше вина, носеше някаква книга, или по-скоро тефтер, който Изи предположи, че е някакъв бележник или дневник и все още изчакваше тя да промени мнението си. Но Изи беше твърдоглава и веднъж откажеше ли нещо, нямаше как да я убедиш да приеме. А и бе свикнала другите на приемат нейните предложения, вместо тя чуждите.
- Надявам се да се засегнал с този сок и своето четиво. - заяви тя с лека нотка на притеснение, което си беше добре изигран трик, защото въобще не се интересуваше дали съдържанието на бележника бе засегнато от лепкава течност или не. Една лъчезарна усмивка изгра на лицето й и тя също толкова грациозно, както преди беше седнала, стана и подаде ръка към мъжа.
- Аз съм Изи Леопард. А ти си? - попита тя жизнерадостно. Очакваше събеседникът й да се учуди, но в неговото лице все още си личеше само вина, която бавно започна да изчезва, и нищо друго. Изи се зачуди дали щеше да успее да завърже разговор с него или той също щеше да я отмине както останалите. Все пак не беше длъжен да се застоява и да разговаря с нея, а и тя сама бе отказала предложението му, така че май нищо не го задържаше тук, освен ако не решеше да загуби малко време в сигурно напълно безсмислен разговор с едно глупаво и младо момиче.

Бях изненадан. Бях страшно разсеян и непохватен и тази случка ми бе позната доста добре, но защо не завършваше както се предполагаше... попринцип ми се разкрещяваха, удряха и т.н. Момичето изглеждаше толкова спокойно сякаш нищо не се бе случило. А напълно щях да я разбера ако се бе ядосала. Трябваше да направя нещо, за да изкупя вината си. Тя отказа да отидем до магазина. Явно и бе неудобно. Не трябваше. Аз съм този, на който му е позволено да се срами по пътя.
- Моля те, нека да отидем до магазина. - щях да настоявам докато не се съгласеше. Не се отказвах лесно и можеш да чакам и цял ден, ако се налагаше. А относно дневника - беше си непокътнат. Затворих го и го оставих на пейката.
На лицето ми се появи една извинителна усмивка и подадох ръката си, за да здрависаме.
- Приятно ми е, Изи. - пауза. - Аз съм Тайлър Хоукинкс.
Огледах се наоколо. Магазин за домашни любимци, хранителен магазин, книжарница и най-сетне мол. Ухилих се на идеята, че е толкова близо. Моловете винаги бяха претъпкани. Не обичах такива места и затова предпочитах да пазарувам от малки магазинчета, но понякога такива не се намираха. Особено сега когато тийнейджърите предпочитаха големите вериги. Същото се отнасяше и за хранителните магазини. Не че готвех често та да ги посещавам, но все пак. Оставаше да заменят и колелото с някакъв по-нов модел бегач, който сигурно щеше да струва цяло състояние. Но това бяхме ние безпаричните музиканти. Баща ми не веднъж ми бе казвал, че и уличен музикант си е някакъв вид работа, но аз бях решил, че ще успея в това и не като свиря по улиците за дребните пари на хората.
- Щом са построили тук мол явно са знаели, че някой ден ще залея с портокалов сок младо момиче и тя ще се нуждае от нови панталони. Затова настоявам да отидем.
Посочих с дневника към мола и се усмихнах. Винаги съм се чувствал някак си странно в компанията на момиче. Не бях слушал особено в часовете по биология, но бас ловя, че тяхното сиво вещество бе повече от нашето, на мъжете. Не че мозъчните ни клетки умираха в самота, но все пак.

Ама винаги ли бяха толкова нахални? Изи мислеше, че щом веднъж откаже нещо темата свършва дотам и се започва нова, но явно в тази ситуация беше различно. Тайлър продължаваше да настоява, което я подразни и накрая, с видимо недоволство, прие да й купи нови панталони. Какво пък, той сам настояваше.
- Винаги ли си толкова твърдоглав? - попита тя, докато изтупваше за пореден път дънките си и се оглеждаше за някой магазин. Изведъж забеляза, че той сочеше към някаква сграда, на която ясно бе изписана думата "мол". Изи се почувства доста глупаво, че се оглеждаше, след като точно пред нея се намираше тази голяма сграда със също толкова големи букви. Тя сведе поглед надолу, мислейки се че ще се изчерви, но след като преудоля срама отново вдигна самоуверено глава и тръгна към мола. Все още не беше получила отговор от Тайлър. Дали не се беше замислил за нещо или просто вече започваше да се съмнява, че тази идея е толкова добра?
- Ама хич, не гледай, че съм момиче. Аз съм си човек. Точно като теб. Така че просто се отпусни и гледай по-внимателно, за да не събереш цяла дружинка от очакващи нови дрешки дами. - каза тя. Мислеше си периодично да му напомня за тази комична случка, въпреки че си личеше, че и друг път е изпадал в подобна ситуация.

- Не. Аз съм като птиците - домът ми е там, където се установя. Нямам минало, а и бъдещето ми не е ясно. - отговори Изи и усмивката й изчезна. Не обичаше да мисли за бъдещето или миналото си. Първо, защото не знаеше нищо за миналото си, а и не бе сигурна, че желаеше да знае. Второ, защото знаеше, че бъдещето й никога няма да бъде ясно и затова предпочиташе да избягва тези мисли. Изи се огледа около себе си, за да намери начин, по който да смени темата и тогава очите й паднаха върху бележника, който Тайлър носеше.
- На кого е? - попита тя. Чудеше се защо ли беше толкова погълнат от неговото съдържание, защото на нея този тефтер й изглеждаше като място, където можеше да събираш мисли за деня или някакви телефонни номера, но очевидно външността лъжеше. Изи забеляза как за момент Тайлъ се поколеба дали да не смени темата или отговори.
- Не се притеснявай. Ако искаш може да говорим и за нещо друго. - предложи тя и се опита да се усмихне, но опитът й си остана неуспешен. Явно и той таеше някакво тъмно минало, което не гореше от желание да сподели с нея - поредната жерта на неговата разсеяност. Изи се почувства неловко от настъпилата тишина, но нито искаше да става нахална с много въпроси, нито искаше да настоява да получи някакъв отговор и да притиска момчето да говори за нещо, което не желаше да споделя. Затова просто продължи да върви тихомълком заедно с него и от време на време поглеждаше към Тайлър, за да се опита да разбере за какво мислеше... Изведнъж Изи осъзна, че за първи път не се държеше като пълна глупачка пред някое момче, за да го оплете в мрежите си, а се опитваше да води нормален разговор, което определено не беше в нейната природа, но явно рано или късно всички се променяха.

Момичето също отмести поглед от него. Май наистина беше питала за нещо доста лично.
- Съжелявам за брат ти. - пророни тя тихо и се загледа в краката си. Следеше как формата на плочките се променяше. Изведнъж всички мисли се бяха изпарили от главата й. Самото мълчание я беше погълнало и сякаш не желаеше да й позволи да каже нещо.
- Каза, че не си от тук. Този град харесва ли ти и защо го избра... не си длъжна да отговаряш. Питам просто информативно. - попита я Тайлър. Изи не очакваше скоро някой от двамата да смени темата на разговор, затова леко потрепна щом гласът му, която й се стори доста по-висок, докато все още се опитваше да върне всичките си хаотични мисли по местата им, наруши тишината.
- Аз... - започна тя леко объркано, докато успее да разбере въпроса. - Ами нещо в този град ме привлече. Аз живея там, където съзнанието ми реши, че принадлежа и за момента това място е Хармъни. - осъзна как отново говореше като психичноболна или нещо от сорта. Изи се усмихна и вдигна поглед от земята.
- А ти? - попита тя, но й бе ясно, че може би идването му отново бе свързано с загубата на брат му. Все пак добре познаваше хората, а те винаги бягаха от родния дом след някаква злополука или загуба на някой близък.
Момичето отмести поглед към сградата, тя ставаше все по-масивна и по-масивна с всяка нова крачка. Вече ясно се виждаха очертанията на стъклените врата. Виждаше се голямата група от хора, които все бързаха. Изи едва не ахна, защото може би това беше първият мол, който виждаше за тази година. Всъщност сигурно и други пъти бе виждала подобни сгради и сигурно им бе голяма фенка като своите връстници, но и това не можеше да си спомни. Не знаеше как се бе държала в такъв магазин и затова просто продължи да върви, оглеждайки мола. Когато се прлиближиха вратите плавно се разтвориха и широка усмивка огря лицето й.
- Този мол е най-красивият, който съм виждала. - заяви тя и погледна към Тайлър. Изи бързо се огледа, за да види къде най-близо имаше магазин за дрехи. Не й трябваше нещо прекалено изтънчено - просто едни нови панталони. Очите й се спираха на всеки магазин за около две секунди, достатъчно време, за да ги запомни. Накрая съзря един магазин. Според витрините предположи, че е за дрехи и очите й грейнаха. Изи подаде ръка на Тайлър, но тя просто си остана във въздуха. След което момичето тръгна уверено и леко забързано към магазина като на няколко пъти се обръщаше да погледне дали той я следваше или все още се оглеждаше за нужния магазин.

Рае си проправи път през тълпата. Беше едновременно сред познати лица, но непознати личности и това я объркваше. Не можеше да намери Емили, колегите си или който и да било, затова накрая се предаде и се отпусна, търсейки с очи късче от небето, неоцветено от безбройните фойерверки. Тътенет беше оглушителен и беше трудно да водиш разговор с когото и да било, но на момичето не му и трябваше.
Носеше впити дънки, от онези, протритите, които леля й не удобряваше. Не се беше престаравала - тениската й беше червена, почти изцяло скрита от черното, кожено яке. Беше вързала косата си на две небрежни плитки, а маратонките й бяха удобни и общо взето, обикновени.
Някой я хвана за ръката (тя потръпна от допира), но явно се бе припознал, защото бързо я пусна и се изгуби в тълпата. Рае прокара пръсти по мястото; почувства се белязана. Не че сцената имаше някакво особено значение, но сама по себе си беше особена, затова въображенито й се зае да твори.
Във въздуха миришеше на огън и тя с радост пълнеше дробовете си с него. Изви шията си, когато някакъв твърде висок човек засенчи гледката си, но не посмя да се бута за по-добро място. Просто си стоеше и се взираше в гърба му, докато погледът й не се разфокусира. Нямаше ли кой да я избави от собственото й съзнание?