Книжарница "Джером"

Рае пристигна половин час по-рано от обичайното. С колегите се бяха разбрали отдавна и според изготвеният график, днес беше нейн ред да отключи. По улиците все още нямаше никого, което си беше нормално за такъв ранен час. Дори светлината сякаш се бе успала и едва-едва се разтилаше над градчето.
Главата я болеше ужасно, а когато съблече якето си забеляза, че е закопчала ризата си накриво. С вяли движения се разкопча, после внимателно приведе всичко в ред. Запали осветлението, увери се, че е включила компютрите и касовите апарати, след това взе да се разхожда между рафтовете, пооправяйки общия им изглед. Цялата процедура й отне около двадесет минути, през които момичето си тананикаше тихичко. Колегите й все още ги нямаше. Повъртя се още малко, но тъй като нямаше какво повече да направи, започна да оглежда заглавията на някаква фентъзи поредица. Нямаше никакво желание да чете нещо подобно в момента, но харесваше илюстрациите по кориците, както и странните имена на всеки следващ том.
Беше пуснала "Болеро", защото я успокояваше и разбра, че някой е дошъл, когато музиката се смени с нещо по-ново, по-модерно.
- Добро утро, Алиса - изчурулика Брук, докато нагласяше табелката с името си на малките си гърди. Брук беше на двадесет и една, следваше медицина и се държеше мило с всички наоколо. Сякаш изпитваше нужда да се грижи за хората наоколо и да им носи радост; като ангел. Рае се надяваше, че не се преструва; това щеше да значи, че медицината наистина е нейното призвание. "Трябват ни повече такива лекари", мислеше си всеки път тя.
- Добро утро, Брук - отвърна й Рае и се усмихна, защото това правеха хората винаги, когато Брук общуваше с тях. - Предполагам, че всеки момент ще дойдат и другите.
Следобяд беше обичайното време, в което книжарницата се пълнеше, най-вече с гимназисти. Един такъв стоеше пред Рае, мляскаше дъвка и постоянно се привеждаше към нея, уж за да прочете името й. Търсеше си речник по испански, но Рае смяташе, че му трябва един и по английски. Успя да запази самообладание и когато и се разкара от главата, си пое дъх облекчено.
Денят се точеше, без да има изгледи скоро да достигне своя край. Разминавайки се с Ерик, един от колегите й, тя не пропусна възможността да му подхвърли за наблюдението си. Ерик й се ухили широко.
- Този е твой - каза и й намигна, после побърза да се изнесе. Рае не разбра веднага за какво говори, но беше достатъчно да се обърне, за да се сбълска с мъж на около тридесет, с интелигентно лице, на което се бе запечатал въпрос. В друг случай, тя щеше да се ядоса, задето Ерик така й прехвърли отговорността, но този господин й стана симпатичен почти веднага. Нещо, което се случваше много рядко.
- Имате ли нужда от помощ? - попита Рае. Той се усмихна облекчено. Явно беше от хората, които не обичаха да си признават, че не знаят нещо.
- Имам нужда от насока - каза той. Имаше приятен, плътен глас, в който не личеше и следа от покровителстване. - Приятелката ми има рожден ден скоро, но нямам представа какво да й взема.
- Какви са предпочитанията й попринцип?
Изминаха двайсет минути, докато мъжът не излизе от книжарницата доволен, с прекрасно издание на стиховете на Емили Дикинсън в ръка. Рае, от друга страна, също бе щастлива, задето беше успяла да му погоне. Докато се разхождаха между рафтовете, говориха доста. В крайна сметка, откри тя, все още има хора, които разбират от качествена литература. Неволно завидя на жената, която щеше да получи такъв изящен подарък, но побърза да се упрекне за мислите си.
Ерик се подхилкваше като я видеше, но само отдалеч. Явно нямаше намерение да си навлича неприятности.
Глупак, помисли си Рае, за която всички мислеха като Алиса, и продължи да върши работата си.

- Аз ще се оправя с това - обадих се, гледайки как една (изключително надарена откъм килограми) дама помете с туловището си половината рафт със западноевропейска поезия. Жената каза нещо, в смисъл, че не била тя виновна и отмина с тежки крачки. Нямах нищо против - предпочитам сама да оправям бъркотиите, вместо някой незапознат с подредбата само да дообърка нещата. Колкото до отношението й - не ми пукаше. Самата тя очевидно не разбираше напълно целта на посещението си тук. Не ми отне много време да върна томчетата по местата им; бях прекарала толкова време в книжарницата, така че заедно с колегите познавахме разположението на книгите като петте си пръста. Обикновено се редувахме за мястото на касата, но аз никога не съм го предпочитала. По-приятно ми беше да се разхождам между рафтовете и да насочвам хората; в представата ми за работа не се вмъкваше стоенето пред глупава машина и броенето на пари.
Денят продължаваше да тече с бавното си темпо и аз се чувствах достатъчно отегчена. Главоболието ми се бе засилило през последните двадесет минути и изпитвах отчайваща нужда да се прибера. Но знаейки, че не мога да напусна работното си място по каквото и да е причина, търпях, без да се оплаквам. Само Брук забелязваше неразположеността ми и от време на време идваше с предложение за някакви болкоуспокояващи хапчета, които аз учтиво отказвах. Питър ме помоли да го сменя, защото бяхме получили доставка от издателство "Инопия" и той трябвало да се оправи с доставчиците. Влаченето - това беше най-гадната част от работата ни. Препълнените кашони с книги в друг случай само биха ме радвали, но не и днес. С готовност поех щафетата от Питър. Той ми посочи една жена, не много по-висока от мен, която беше влязла преди малко. Насочих се към нея, с умерена крачка. В повечето случаи клиентите се изнервяха, ако им изкочиш изневиделица и започнеш да им досаждаш.
Когато я доближих, тя се обърна, а аз се усмихнах подкупващо. Бяхме минали цял (напълно безсмислен) курс, в който ни учеха как да продаваме продуктите си по-успешно. Без да вярвам и на дума от това, което ни преподадоха там, аз все пак следвах стрикно съветите, забавлявайки се да изучавам до колко имат ефект. В повече случаи не действаха.
- Добър ден, имате ли нужда от помощ? - Обичайната фраза; в повечето случай ни отпращаха с учтиви усмивки.