Паркът на миещите мечки

В действителност на мястото рядко могат да се видят други животни освен питомни домашни любимци, но наименованието на парка си остава така през годините. Той е идеален, както за отдих и разходка, така и за по-активни занимания, като тичане, футбол или някакъв друг спорт.

Идеята се роди веднага в главата му, но трябваше да изчака слънцето да се скрие, за да я осъществи. През това време се стараеше да забавлява Скарлет и да й доставя максимално удоволствие - нали все пак беше нейн домакин. Тя бе навлякла негова тениска, която стигаше до средата на бедрата й, но отдолу бе съвършено гола и когато се повдигнеше на пръсти, съблазнителните й извивки бяха изложени изцяло на показ.
- Нямаш никакъв срам - укори я Антъни, а тя му се оплези в отговор и нарочно повдигна края на тениската. Гледката, която откри, го накара да изпита мигновена възбуда, но знаеше, че ако сега я отнесе в леглото, плановете му нямаше да се осъществят. Защото напълно щеше да забрави за тях.
- Облечи нещо нормално, няма да те водя така из града - каза той.
Тя се изненада.
- Къде отиваме?
- Нали искаше нежност и закуска? Е, сега ще си ги получиш. Само не ми казвай, че и това не ти е достатъчно.
- Но сега е вечер - запротестира тя.
- Да, но времето, в което ще си легнем, е много-много далече, затова е закуска. Ще спориш ли още?
- Трябва да ми кажеш къде отиваме. От къде да знам, че не ме отвличаш?
- Скъпа, не бих рискувал да те отвлека, твърде си опасна за заложница. И ако продължаваш да говориш, ще се съмне и съвсем ще се откажа от идеята да те водя където и да е.
Тя сбърчи нос, защото явно искаше да види какво е намислил той. Антъни й каза, че ще я чака долу, така че да не губи време в суетност. Остави й ключовете и я предупреди, че не иска да го ограбят, докато отсъства, затова е по-добре да заключи да провери ключалката, ако не е завъртяла правилно ключа. Скарлет изслуша наставленията му с досада, сякаш й четяха поредния урок. Очите й питаха "Кога ще минем на основното?", но Антъни като че ли нарочно протакаше.
Когато слезе долу, Антъни я чакаше пред черен линкълн, който май бе видял доста от живота. Не си спомняше да го е виждала тук предишния ден, а и той не бе споменавал нищо - все се случваше да върви пеша, но тя реши, че това не е толкова важно.
Беше се облегнал на предната врата и я чакаше. Тя се бе постарала да не губи време и бе обула дънките си, както и една негова риза, която й беше голяма, но отдолу бе чисто гола и тя знаеше, че широката дреха е за предпочитане. По-лесно се сваляше.
- Е?
- Чудесно - каза той, но тя не разбра дали говори за облеклото й или за времето, за което се бе оправила.
Заобиколи и й отвори врата, което я накара да се засмее.
- Май си взел ролята си твърде насериозно.
Той не каза нищо, а може би каза, но тя не го чу, защото в този момент затвори вратата от нейната страна. Докато заобикаляше, за да седне на шофьорското място, тя забеляза на задната седалка плик с покупки от близкия супермаркет.
- Какво си намислил? - попита за пореден път, но той непоклатимо й отвърна "Ще видиш". Караха мълчаливо. Скарлет се почуди какво ще се случи, ако постави ръката си на крака му, но после се отказа от идеята. Беше тъмно, а Антъни твърде лесно се поддаваше на провокациите, така че можеше да свършат в близката канавка. Той май си мислеше същото, защото не я поглеждаше през целия път. Мястото, на което спря, не й беше непознато, но въобще не го бе очаквала. Парк? Това ли беше всичко. Отгоре на всичкото бе заключено.
- Ще се справиш ли? - попита той, сякаш отгатнал мислите й. Тя погледна портата - беше висока, но за нея не бе проблем да се справи. Само че въобще не й харесваше да се промъква по този начин на обществено място, още повече че бе тъмно като в рог и беше цяло чудо как той успява да я различи в мрака. След десет минути и двамата, заедно с покупките, бяха от другата страна на оградата. Антъни ловко разпъна одеяло, което тя някак бе пропуснала да забележи. Сложи няколко свещи в мънички, кръгли чашки, които осигуряваха мистична светлина, но нямаше опасност да се подпалят от невнимание. Помислил е за всичко, учуди се тя. После, малко небрежно изсипа съдържанието на плика върху одеялото и Скарлет различи кутия шоколадови бонбони, хайвер и няколко вида сирена. Бутилка шампанско се въргаляше, готова да бъде отворена. Антъни се изправи и й подаде ръка, после я поведе към одеялото и й показа къде да седне.
- Госпожице - каза той със сериозен тон и тя се засмя.
- Браво, Супермен. Сам ли се справи или прочете за това в някое списание?
Той се намръщи.
- Много е трудно да ти се угоди. Така ми се иска да те накарам да млъкнеш.
- Ами хайде де - каза тихо тя, макар че тук и шепотът изглеждаше като викане в сравнение с притихналостта на природата. Той пролази до нея и я целуна рязко. Тя не можа да сдържи усмивката си, докато устните им бяха допрени, макар че скоро тя бе заместена на такава от удоволствие. Ръката му се плъзна нагоре по бедрото й и спря, защото беше твърде рано да продължи. Само я дразнеше.
- Внимавай какво си пожелаваш - прошепна в ухото й и се отдръпна.
Но твърде бързо спокойствието им бе разрушено от дрезгав глас, който разцепи мрака.
- Вижте, момчета, влюбени пиленца - те са най-вкусни.
Скарлет се огледа притеснено, макар че съзнанието й отказа да приеме смисъла на думите. Предположи, че пазача е видял светлината и идва да ги изпъди. Само че... защо в гласа се криеше такава заплаха? Погледна към Антъни и видя, че цялото му тяло се е стегнало. Ноздрите му се бяха издули и жилите на врата му изпъкваха страховито. Тази промяна бе така неочаквана и контрастираща с предишния нежен и внимателен мъж, че тя изпита умопомрачаващ страх.
"Какво правя тук?"
- Ей, виж бе, Доналд, това не е ли нашето приятелче? Антъни? - обади се друг глас.
- Струва ми се, че е той, Пийт - съгласи се трети. Очертанията им се бяха появили на бледата светлина, но все още стояха твърде далеч, че да представляват нещо повече от силуети. Все пак наброяваха поне половин дузина или поне толкова виждаше Скарлет. Не, не беше пазача, а нещо много по-лошо. Гърлото й се бе стегнало, а пикочният й мехур внезапно натежа и я прониза болка в слабините.
Антъни бавно се изправи. Преди това успя да й прошепне "Аз ще се оправя, стой долу", но думите му никак не я успокоиха.
От мрака излезе ужасно красива жена, със студено излъчване и високомерна хубост. Тя се взря в Скарлет, сетне се разсмя гърлено и се обърна към Антъни.
- Надявам се, че не си ме заменил за една... вечеря, Тони.
Излъчваше сексапил, власт и сили и то в такива количества, че Скарлет не можеше да отлепи поглед от нея. Ако можеше, щеше с изненада да забележи, че външността на непознатата явно въобще не действаше върху мъжа, който я бе забъркал във всичко това.
- Мина много време, Анджела, пък и ти никога не си била особено добра в задоволяването. - Каза го спокойно, с равен тон и бе невъзможно да се прецени дали това е истината или го казва просто да я вбеси. Което и да беше, явно ужасно я подразни, защото за миг лицето й се разкриви в грозна гримаса. После възвърна самообладанието си и отново се засмя. Прокара език по устните си и се доближи до него.
- Просто си ме забравил, скъпи. Прав си, мина много време. Ако ми дадеш да опитам от крехката ти русокоска, може да ти позволя да си припомниш...

-Тя няма нищо общо-отвърна студено Антъни,но все пак направи крачка настрани,за да е по-близо до Скарлет,която се бе вцепенила на мястото си като статуя.Зениците й бяха разширени от ужас и изглеждаше сякаш всеки момент ще припадне.Изобщо не знаеше какво се случва,не разбираше с какви същества се бе срещнала.А и Антъни...той познаваше ли ги?Да не би да му бяха приятели?И тази мистично красива жена..беше бившата му?Скарлет се учуди,че в миг на абсолютен страх,размишлява за това.Беше стиснала ръцете си в юмруци,не искаше да трепери,бореше се със себе си.-А и не мисля,че има какво да ми предложиш-гласът му беше толкова вледеняващ,че Скарлет почти не успя да го познае.Не,това не беше мъжът,който до преди малко я бе целувал.
-Хората са ти размътили мозъка,Тони-каза ласкаво Анджела,а усмивката не слизаше от устните й-А беше толкова добър хищник!
Скарлет се ококори още повече,ако това изобщо бе възможно.Това метафора ли беше?И ако да,за какво?Искаше се и да бъде силна,но усещаше тежест в тялото си.Не,той не трябваше да се изправя пред тези...каквито и да бяха,сам.
-Хубаво е,че използваш минало време.Това значи,че е свършило.-обяви мъжът,но и едно мускулче по лицето му не трепваше.-Бих ви помолил да напуснете.Прекъсвате вечерята ми.
Скарлет си помисли,че говори за пикника им,и му благодари мислено,че е толкова загрижен за нея.
-О,нима?Значи наистина ще я изядеш?-попита един от мъжете наблизо.Гласът му беше плътен,а кожата толкова бяла,че изглеждаше като платно.Очите му бяха хлътнали и черни и гледаха кръвожадно.Бялата му риза беше напоена с кръв.
Антъни не отговори.Не знаеше как да постъпи,за да защити Скарлет.Усещаше я как трепери до него,чуваше учестеното й дишане.Искаше просто да е добре.И да се измъкнат от това невредими,и двамата,ако може.
-Мисля,че това си е моя работа,Конър-хладната му усмивка накара мъжът на име Конър да се озъби насреща му-Анджела,ако обичаш,махни стадото си от тук.-той отново се обърна към чернокосата жена.
Тя се засмя и Скарлет потрепери.
-Ти не се разпореждаш тук,Тони,откакто...си тръгна от мен-каза му хапливо жената-Пък и мисля,че ще те лиша от хубавицата до теб.Мирише изкусително,забелязал ли си?-тя се изкиска,когато видя как челюстта му се стяга-О,забравих,че ти имаш особената способност да надушваш най-крехкото и сладко месо.Сигурно изкушението с нея те убива.
Антъни отново не отговори нищо.Не можеше да спре Анджела или някой от другите да му говори така и съвсем скоро Скарлет щеше да събере две и две.Нещо го присви под лъжичката,но той успя да запази самообладание.
-Да.Невероятна е,нали?И е само за мен.Така че ви предлагам да се разкарате.
Анджела този път само го изгледа студено.
-Пийт,Доналд,искам я.Веднага.-нареди тя.Двама от мъжете,които бяха вървяли най-отпред оголиха зъби и Скарлет изпищя.Кучешките им зъби бяха по-дълги от нормалните,очите им бяха притъмняли и вените-изпъкнали.
Антъни реагира моментално,като сграбчи Скарлет за китката и я накара да се вдигне.Застана плътно пред нея и изсъска ядосано.Двмата мъже като че ли се подвоумиха.
-А Тони?-изръмжа единия,гледайки към Анджела.Тя сви рамене,въртейки очи.
-Той сам избира на чия страна да застане.
Антъни стисна ръката на Скарлет в своята и момичето усети как по бузите й се стичат сълзи.Страхуваше се до смърт,а никога не бе била бъзливка.Но не знаеше пред какво се изправяше,какви бяха тези същества.Не беше възможно!Онова си бяха само легенди,в реалният свят нямаше вампири.
-Те.Е.Моя.-натърти отново Антъни.

Дори не я поглеждаше. Ако не я заплашваше смъртна опасност, Скарлет би се ядосала, че говорят за нея като за вещ. Но при тези обстоятелства гнева беше последното, което можеше да изпита.
Пийт и Доналд не чакаха втора покана от жената и разтеглиха устните си в кръвожадни усмивки. Скарлет забеляза, че кучешките им зъби са се удължили и я втресе. Продължи да си повтаря, че това е някаква илюзия, може би й се привиждаше от страх. Не беше възможно да са вампири, нали така?
Всичко се случваше много бързо. Антъни я блъсна и тя не можа да се сдържи на крака от неочаквания удар и падна на земята. Заозърта се към него с ококорени очи, за да разбере какво става, но пред очите й се бе появила плашеща гледка - досущ като тях, Антъни се бе преобразил, зъбите му се бяха издължили, а изражението му беше свирепо. Като на убиец. Застана между Скарлет и нападателите за части от секундата. Успя да отблъсне Пийт, който явно беше по-слабия противник, но Доналд се възползва от момента и нанесе удар право в гърлото на Антъни, който се преви от болката и се закашля. Ако не беше мъртъв, това щеше да е фатален удар. Сега беше просто много болезнен такъв. Доналд се опита да го заобиколи, но Антъни беше изненадващо бърз. Както си бе приведен, се вкопчи в крака му и го дръпна. Силата му изненада Доналд, който залитна. Антъни използва цялата си сила и с няколко бързи удара счупи крайника на вампира на няколко места. Той закрещя и се хвана за крака, проснат по гръб. Възстановяването щеше да отнеме най-малко десет минути, което беше достатъчно за Кенъм. Пийт се опита да нанесе втори удар, но вече бе по-разколебан, въпреки че Антъни беше сам, а те - много. Изглеждаше наистина свирепо и вампира усети, че е готов на всичко, за да защити плячката си. Челюстта му изпука. Другият вампир го беше хванал и беше стиснал - сякаш изстискваше лимон и Пийт усети как костта му се натрошава. Загърчи се от болка и замахна към Кенъм - пръстите му закачиха кожата му и оставиха дълга, зачервена драскотина. Той дори не трепна. Остана загледан в гърчещия се вампир и очите му се бяха присвили. Дори не беше усетил какво е сторил, докато Пийт не го задраска. Губеше ли контрол?
Скарлет изпищя. Антъни рязко се обърна. Някаква жена я бе хванала и бе доближила главата си до шията й. За миг той си помисли, че това е Анджела, но после чу смеха й зад себе си и разбра, че това е просто поредното попълнение в групата. Жената беше чернокоса и имаше дълъг, заострен нос, който сега се опираше в кожата на Скарлет. Прокара зъбите си по кожата й, колкото да я одраска лекичко, без да предизвиква драскотини. Правеше го само за да го вбеси, но той неволно се възхити от самообладанието й. Той се сдържаше да не нарани Скарлет, защото я искаше за нещо повече от вечеря, но тя не означаваше нищо за непозната вампирка, която можеше да прекъсне живота й, без да страда особено от този факт.
- Пусни я - изръмжа той, но другата само се засмя.
- Не ме ли помниш, Тони?
Той присви очи, но лицето й не му говореше нищо.
- Ти ме ухапа. Мислеше, че съм мъртва, но Анджела ме откри с почти изцяло източена кръв и ме превърна. Аз бях последната следа към теб. След това те търсехме известно време, но накрая решихме, че не си струва. Само че ето те тук и аз мога да си отмъстя. Разбираш ли?
- Зори, нали? - сети се той, но по тона му личеше, че е безкрайно изненадан.
- Не ми мисли, че като си спомниш името ми, ще ти се размине - изсъска тя. - Анджи, първата хапка е твоя. Другата се бе приближила и намигна изкусително на Антъни, докато го подминаваше. Застана от другата страна на Скарлет, която искаше да стисне очите си, но ужасът ги държеше широко отворени.
- От къде да започнем? Може би тук... - Тя докосна гърдите на младата жена, където сърцето й биеше до пръсване. - Тук? - Пръстите й обхванаха тънката, бяла китка. - А защо не... тук?
Наведе се към шията на Скарлет и прокара езика си по него.
Антъни стисна юмруци. Въпреки че не биваше да си го мисли, цялата сцена бе ужасно възбуждаща. Знаеше, че Анджела го прави нарочно, опитваше се да го омагьоса, да го накара да се предаде и да се присъедини към пиршеството й, което неминуемо щеше да завърши с бурен сексуален акт. Съвсем възможно бе и Зори да се присъедини.
Не, това беше капан. Усети се твърде късно - присъствието на останалите вампири, които бяха останали скрити в мрака, сега стана още по-осезаемо. Те също бяха възбудени. Щяха да се нахвърлят и да разкъсат Скарлет.
Имаше само един шанс. Не можеше да разчита, че бяха толкова глупави, но нима не бяха толкова близо до убийството и бяха разхлабили бдителността си?
- Аз я намерих. Мое право е да бъда пръв - изръмжа той. Анджела се усмихна толкова широко и хищно, че лицето й загуби от красотата си. Плъзна ръка надолу по гърдите на Скарлет и й прошепна, че няма да боли. После се отдръпна и даде знак на Зори да направи същото. Първата хапка беше почти сакрален ритуал и те трябваше да го оставят на спокойствие.
- Съжалявам - прошепна Антъни, така че само тя да чува. От очите й капеха сълзи, макар че тя надали го осъзнаваше. - ... но ще те заболи мъничко.
Тя го погледна с блуждаещ поглед. Така ли щеше да свърши всичко? Ситуацията й изглеждаше все по-нереална и в същия момент, Антъни я хвана за косата и дръпна главата й назад. Допря зъбите си до шията й и тя зачака острата болка, когато разкъсат кожата, но такава не последва. Какво чакаше? Нарочно ли удължаваше смъртта й?
Той я блъсна силно на земята. Тя падна върху единия си крак и си удари главата, но все още беше в съзнание, за да види как Антъни полита към изненаданите Анджела и Зори. Без да мисли за моралната точка на нещата, заби юмрука си в Зори, а Анджела хвана за врата и вдигна във въздуха. Тя го гледаше злобно, а краката й се мятаха яростно, но не намираха земята.
- Казах ти, че е само моя. Няма да се поколебая да приключа с теб, но ако си събереш боклуците и изчезнете от тук, може и да размисля. И без гадни номера, защото така или иначе ще те стигна и ще те разкъсам на парченца.

Анджела се изсмя хрипливо.Останалите вампири се бяха заковали по местата си,не знаеха как да постъпят,защото за тях главатарката им беше всичко и не смееха да я изгубят.
-Нима наистина ще убиеш жената,която ти помогна да се превърнеш в това,което си сега?-гласът й беше изтънял,но въпреки това в него се долавяше нескритата ненавист.
Антъни само се усмихна зловещо.
-Нищо не значиш за мен,Анджела.Ще ти прекърша врата,без да се замислям.Престани да си придаваш,каквито и да било важности,а помисли над предложението ми,защото ще е в сила още няколко секунди.
Тя присви очи.Вече не се смееше.
-Пусни ме и ще изчезнем.-обеща тя,вече звучеше задъхана.
-От града.-гласът му беше студен,категоричен;това не беше въпрос,а заповед.
Анджела кимна.Антъни я задържа в ръцете си още няколко секунди,за да се увери,че не лъже,но беше убеден,че в очите й се прокрадваше страх.
Когато вампирката се озова на земята,тя изсъска и побягна между дърветата,а останалите се изгубиха след нея като дим.
Всичко беше свършило.Отново се чуваше само шумът на дърветата,носени от топлият вятър.Антъни стоеше,все още загледан измежду дърветата,не смееше да се обърне,за да срещне погледа й.Чуваше я как хлипа до него и му се прииска да я прегърне,да й каже,че вече всичко е наред,че е в безопасност,но щеше да я излъже.Тя никога не беше в безопасност около него,колкото и да си повтаряше обратното.
Скарлет плачеше,без да го усеща.Усещаше болка по цялото си тяло,а от удара,когато Антъни я беше блъснал,китката й се бе счупила и сега висеше по странен начин,притисната към гърдите й.Беше излазила до най-близкото дърво,за да се подпре и сега просто трепереше на мястото си.Единствената мисъл,която се прокрадваше в главата й,беше,че е най-глупавото момиче на света и сама се беше забъркала в поредната каша.Която обаче беше по-страшна от всичко,изживяно досега.
Тя чу думите му,разбра,че са си отишли по тишината,прокраднала се около тях.Нямаше вече дузина чифтове очи,вперени в нея,нямаше го хилежа и съскането.Въпреки това спокойствието я плашеше повече,защото сега бе останала лице в лице с Антъни и неизказаните въпроси за истината висяха помежду им.
-Добре ли си?-въпросът му бе прост,но по начинът,по който потрепери гласът му личеше,че това го тревожи.Не я поглеждаше,беше зареял погледа си някъде в далечината.
Скарлет не отговори веднага.Нямаше сили да му каже нито една дума.Не знаеше дали в момента го мрази или просто се страхува от него.За пръв път си позволи да осъзнае,че дори не беше сигурна кой е той,какъв е.Изгхлипа шумно и мислено се наруга,хапейки силно долната си устна.Раните по колената й кървяха,както и врата й,където я бе захапала жената,на име Зори.
-Какво,за бога,искаш от мен?-постара се да звучи възможно най-лишена от емоции,но не успя;виждаше,че той не се изненада от въпроса й,като че ли очакваше точно това.
Антъни въздъхна,преди да каже каквото и да било.Беше му по-трудно да говори за това,отколкото да го чувства и сам се учуди от себе си.Но тя заслужаваше да й даде обяснение,поне да й каже истината,независимо дали това значеше,че няма да я види повече или че целият му живот в Хармъни беше в опаност,ако се разкриеше тайната му.Всъщност,той вероятно нямаше повече да може да живее там.
-Само да се уверя,че си добре.Заради мен се наложи да минеш през всичко това и най-малкото,което мога да направя,е да се погрижа за раните ти.
Скарлет се изсмя.Той можеше да усети,че самообладанието й се възвръща.
Въпреки това ръката я болеше ужасно и все пак тя се постара дя игнорира.
-Не искам повече да слушам лъжи.-промълви отчаяно-Дори не искам да говоря с теб.Ако ще ме убиваш,давай.Ако ще ме изяждаш,заповядай,дано да ти хареса.Но ако смяташ да играеш ролята на загрижения приятел,не,благодаря.
Антъни поиска да се усмихне,защото не очакваше да прояви такава сила.Подозираше,че е от огромното количество адреналин,но все пак се зарадва поне малко.Значи беше добре,щом имаше смелостта да му говори така.
-Скарлет,нямам намерение да те наранявам-отвърна й хладно;нямаше да си позволи да показва каквито и да било емоции пред нея,защото осъзнаваше,че е моментът да приключат това,което имаха,каквото и да беше то-Те си тръгнаха,значи всичко е наред вече.
Тя се ококори насреща му,в безмълвен ужас.За момент сякаш забрави,че преди малко го бе видяла като чудовище и се почувства унизена.
-Наред?Наистина ли,Антъни?Всичко ти се струва...наред?!-тя изкрещя и направи опит да се изправи на крака,но се провали,тъй като все още колената й бяха омекнали.Той не отговори,не я погледна дори-Гледай ме в очите,когато говорим!
Той се обърна към нея рязко.Изражението му беше каменно,никой не можеше да познае какво си мисли.
-Да,мисля,че е наред-потвърди мъжът,правейки крачка към нея.Клекна до нея и мирисът на кръвта й го лъхна,но той се постара да не мисли за това.Тя очевидно изпита желание да се дръпне,но тъй като нямаше къде,реши да гледа предизвикателно,като че ли в опит да го уплаши.Той дръпна ръката й към себе си,възможно най-безцеремонно,и огледа счупената й китка-В болницата ще я наместят и ще носиш гипс около месец.След това ще си напълно добре.
Говореше й като на пациентите си,а дори и с тях беше по-мил понякога.Нямаше причина сега да се държи добре,въпреки че някъде надълбоко тънък глас му крещеше да я прегърне и да й се извини.Антъни не го послуша.Беше толкова близо до нея и само преди час щеше да я целуне,но сега я гледаше с мъртвия си поглед,сякаш я чакаше да я реагира.
-Добре-отвърна му смутено.-Можеш да си тръгваш.
Изрече последните думи сигурно,но вътрешно се молеше да не ги беше казвала.Онези можеха да се върнат,да я разкъсат и всичките му усилия са щели да бъдат напразно.
-Никъде няма да ходя без теб.-беше заповед и Скарлет не посмя да отговори-Ще те прибера у вас.
-Никъде не тръгвам с теб!-изръмжа момичето-Предпочитам да изчакам да се съмне.
Антъни сви рамене,въпреки че нещо го присви отвътре.
-Не бъди инат,красавице-галеното име,което използва,очевидно стресна и двамата,защото самият той се смути и замлъкна за миг-Обещавам ти,че нищо няма да ти направя.
Този път нямаше къде да бяга.Гласът му беше мек и умолителен накрая.Очите му бяха тъжни или поне на нея й се искаше да е така.Китката я болеше,колената също и сама осъзнаваше,че без него няма да може да стигне в квартирата си.
Кимна му леко и той се наведе,за да я вдигне от земята.
-Защо не ми каза какъв си?-гласът й беше сигурен;нямаше страх,само някакво раздразнение.

Той се засмя, но в гласа му нямаше веселост.
- Да, може би ако ти се бях похвалил за състоянието си, нямаше нужда да се опитвам да те сваля, защото веднага щеше да ми се метнеш в краката.
Тя го изгледа свирепо.
- Подиграваш ли ми се?
Антъни не искаше да й отговаря положително, макар че беше направил именно това. Мълчанието му обаче беше достатъчно красноречиво и Скарлет също млъкна. Беше едновременно ядосана и объркана, не знаеше какво ще се случи с нея по-нататък, не знаеше какво иска да й се случи. Антъни все още се бореше със страха си, че за малко не видя как я разкъсват. Тя едва ли осъзнаваше колко му беше трудно да мисли, да се държи самоуверено и овладяно, когато във всяка една секунда смъртта можеше да я застигне.
Спря пред оградата и погледна нагоре. Беше високо, а трябваше да се приберат, преди да се съмне. Скарлет прочете намерението в очите му и поклати глава. Стискаше наранената си китка и се надяваше, че няма да изтърпи повече поражения тази вечер.
- Трябва да излезем - каза Антъни. - Няма да те оставя тук, но и не можем просто да си седим, докато слънцето излезе...
- Слънчевите очила ли си забрави? - заяде се тя, но тъй като той не се ядоса, тя съжали за думите си. Държеше се глупаво. - Как точно ще го направим?
Антъни отново погледна нагоре, към върха на оградата. После върна погледа си върху нея. Тя го гледаше намръщено, сякаш не очакваше, че ще успеят. "Имаш ли друго предложение?" помисли си той, но не я попита, защото нямаше. Просто това бе единственият начин.
- Довери ми се, няма да пострадаш. - "Да, достатъчно ми беше за днес" помисли си уморено момичето. - Най-сигурният начин е да се качиш на гърба ми, аз ще се изкатеря и ще се прехвърля оттатък.
По-рано днес това щеше да й се стори смешно. Шегата за Супермен вече не я караше да се усмихва. Искаше просто всичко да приключи и за предпочитане, да се намира по-далеч от него, затова не запротестира, а мълчаливо изпълни заръките му.
- Дръж се здраво - предупреди я той и започна да се изкачва сякаш това беше една от ония стени за катерене, които бе виждала по телевизията. Отгоре на всичко се движеше доста бързо и тя като че ли не му тежеше. По същество бяха доста комична гледка, но ако имаше наблюдатели, те бързо биха се отказали от смеха, за да разтъркват смаяно очите си. "Вече не е Супермен, а Човека-паяк", помисли си отнесено Скарлет, но след миг мисълта излетя от главата й. След по-малко от половин минута, подметките на маратонките му се удариха в земята, но Скарлет усети само леко залюляване. Сякаш не бяха прехвърлили оградата, ами се бяха разхождали по терен с променлив релеф.
Той я отнесе до колата, където и помогна да седне, без да се нарани и закопча колана й грижовно, почти по майчински. Когато седна на шофьорското място, ръцете му стиснаха волана, а взорът му бе обърнат някъде напред.
- Не можех да ти кажа, нямаше да повярваш и вероятно щеше да ми се изсмееш. Всичко щеше да приключи прекалено бързо.

Колата потегли,а Скарлет не отговори веднага.Тя не беше сигурна,че той знаеше къде е домът ни,но и не понечи да му дава напътствия.Щом толкова искаше да я прибира вкъщи,хубаво.Но тя нямаше намерение да му помага.
-Може би трябваше да опиташ.-промълви отнесено,докато очите й блуждаеха някъде през прозореца.
Антъни гледаше точно напред.Не искаше повече да среща погледа й тази вечер.Той можеше да бъде силен и самоуверен и такъв щеше да остане за нея поне до момента,в който не я прибере невредима.Но усещаше,че някъде в него бушува буря и го караше да избягва очите й.Те не бяха пълни със страх,по-скоро с разочарование,което го плашеше много повече.
-И какво?Нещата нямаше да са по-различни.
-Вярно-гласът й беше спокоен-Въпреки това истината е единствената,която щеше да ти позволи достатъчно време с мен,времето,което изглежда си искал.
Антъни се засмя.
-Разбира се,че го исках.Все още е така.Иначе никога нямаше да се изправя пред дузина изгладнели вампири.
Скарлет го погледна.Зелените й очи бяха пълни с някавка болка.Мъжът забеляза,че го гледа с периферното си зрение,но остана обърнат напред.Не,нямаше да се поддаде под сладкия й поглед и кукленото й лице.
-Това някакъв жалък опит за извинение ли е?
Той въздъхна тежко.
-Няма да се извинявам за това,което съм,Скарлет.Аз съм вампир,такъв съм бил и през последните няколко века и не се срамувам с това.-той забеляза как тя потръпна при споменаването на думата-И не съжалявам за това,което имахме с теб.Макар и за кратко.
Момичето само кимна смирено,обръщайки се отново на другата страна.Усещаше,че сълзите напират в очите й,но се сдържа,понеже знаеше,че не й отива да е слаба.Тази вечер беше била жертва прекалено дълго време,за да се предаде отново.
-Съжалявам единствено за това,което се наложи да преживееш тази вечер.Прекалено крехка си за такова напрежение-гласът му я извади от унеса,в който беше изпаднала.
Колата беше спряла пред блока,до който се бяха срещнали първата вечер.Беше изключил двигателя,но все още беше забил поглед напред,сякаш се притесняваше да се обърне към нея.
-Крехка,а?Значи вече си позволяваш да говориш за мен като за парче месо?-беше дръзка в думите си и съжали за тях веднага,след като ги изрече.
Въпреки това видя как на устните му се образува усмивка.Той излезе от колата и мина от другата страна,за да й помогне да се измъкне.Тя отказа отново да я носи и само се подпря на него,докато я водеше към вратата.Не се беше прибирала от няколко дни,но нещо й подсказваше,че нещата й все още са тук.
Намери ключовете си и влезе в апартамента й.Искаше й се Антъни да не идва с нея,но все пак той пристъпи вътре и й помогна да се настани в леглото си.
-Може и да не ти се вярва,но за мен винаги си била повече от парче месо-каза й тихо.
Скарлет отново кимна.
-Сигурно е така-отвърна му-Въпреки това ме излъга.Нарани ме и за малко да ме изядат тази вечер.Дано не очакваш нещо от мен повече.
Антъни само поклати бавно глава.
-Нищо не очаквам-увери я-Само исках да бъда сигурен,че си добре.И че си невредима.Но те съветвам утре да отидеш да те прегледат иначе няма да може скоро да правиш коктейли.
Опитът му за шега се скромоляса.Зелените й очи бяха пълни със сълзи и той го виждаше съвсем ясно,защото тя се взираше в него,възможно най-безсрамно.
-Защо не ме нарани до сега?Имаше много възможности да...получиш своето?
Мъжът само се засмя тихо.Седна на леглото й,улавяйки ръката й в своята.Студената му кожа я накара да настръхне цялата.
-Аз получих точно онова,което исках.Никога не бих те наранил.-когато тя отвори уста да възрази,той допълни раздразнено-Поне не и по този начин,Скарлет.
Момичето прехапа долната си устна.
Антъни усещаше,че е време да си тръгне,този път завинаги.Беше му трудно да направи крачката си към вратата,още по-трудно щеше да бъде да се спре да се върне обратно при нея.Не знаеше какво изпитва,изобщо не бе сигурен дали изпитва нещо,но не искаше да е далеч от нея.
Скарлет стисна по-силно ръката му в своята.Страхът й да не умре беше заместен от страхът й да го пусне да си отиде.Той й даваше нещо,което не беше получавала през целия си живот-истинска грижа.Харесваше й да бъде обожавана и да има някой,който да изпълнява желанията й.
-Бяха само два дни,а сякаш се познаваме от цяла вечност-промълви тихо тя.
Антъни издърпа ръката си от нейната и се наведе,за да я целуне по челото.
-За мен тези два дни бяха по-ценни от вечността,която имам-сподели й простичко и се изправи-Сбогом,Скарлет.
Тя не отговори.Беше сбърчила нос и няколко сълзи потекоха по бузата й.Знаеше,че той трябва да си тръгне,защото беше чудовище,беше го видяла с очите си.Страхуваше се от него до смърт,но също така се боеше,че го бе допуснала твърде близо до себе си.Не,не го искаше повече.Не можеше да си позволи да го иска,беше твърде неправилно и ужасно дори да си го помисли.Той беше вампир,истински и във всеки един момент можеше да реши да й прекърши врата и да я изяде за вечеря.
Не,Антъни Кенъм не беше мъжът за нея,въпреки че много й се искаше да е така.

Антъни постоя няколко минути в колата си,преди да я запали и да тръгне.Не се върна в апартамента си,дори да събере вещите си.Просто си тръгна.

» Паркът на зелените дървета