Гората

Гората е много приятно място за разходка, особено ако искаш да избягаш от другите или дори от себе си, но нощем става опасна...

Тъмнината и усамотението, както винаги ми подействаха много успокояващо. Имаше толкова много причини да се чувствам страхотно, но някак, когато бях далеч от дома, направо мразех всичко, което мърда. Но все пак трябваше да се жертвам, ако исках да стана най-силния. Мислите ми отново ме отведоха към този, който ме пречупи. И към старото ми семейство... към Нея... всички щастливи моменти изведнъж се върнаха в съзнанието ми... мирисът й, гласът й, лицето й...
Всичко беше толкова хубаво, сякаш отново я виждах. И всичката магия изведнъж се развали. Усетих присъствието на някаква вещица... обърнах се и я видях зад мен. Стоеше си, просто така. Насред дърветата...

- Теб пък какво те интересува, вещице? - попитах, като натъртих на последната дума. В дългия си живот, неведнъж се бях срещал с вещици, но всички те ме познаваха и знаеха за ман, така че това им даваше голям стимул, да се държат мило с мен. - Скоро ли ще си тръгнеш, защото съм прекалено зает за да мога да се разправям с теб. - тръснах глава нетърпеливо. Тя ме погледна и в очите й не се четеше никакъв страх. Хубаво! Това значеше, че не ме е познала. Беше много скучно повечето същества да ги е страх от мен. Малко заявждане щеше да ми се отрази добре. Опитах се да си спомня кога за последно някой се беше държал така непринудено с мен... да... отговорът беше "Преди да стана един от най-силните демони". Обърнах се отново към вещицата и внезапно ми хтумна нещо. - Как се казваш? - заинтересувах се. Колкото по-дълго я познавах и тя не ме разпознаеше, толкова по-дълго щеше да продължи забавлението.

Погледнах го. Намръщих се и скръстих ръце.
-Май ни мразиш, а?-попитах вместо да му отговоря на въпроса.
Този демон започваше да ме дразни. Само стоеше и ме гледаше. Въздъхнах раздразнено. Облегнах се на близкото дърво. То беше много голямо и красиво. Беше и неудобно, но какво да се правеше?...
Отново се обърнах към непознатия демон.
-Няма да е скоро.-отговорих и поклатих глава.
Дразнеше се. Това беше добре дошло за мен. Усминах се.
-Защо те интересува?-попитах.

- Защо да ме интересува? - троснах й се сърдито. - Просто питам. Защото явно не знаеш аз кой съм... - ох защо си отворих въобще устата??? - Добре хайде като не искаш да се разкараш, или поне да ми кажеш коя, по дяволите си, аз си тръгвам! - никога не ми се беше случвало да се ядосвам така на някой, особено на вещица. Още по-малко ми се беше случвало така да отстъпя. Какво ми ставаше? - Явно адът ми липсва повече, отколкото си мислех. - промърморих тихо по носа си, за да не ме чуе тя, но уви, май ме чу.

Не съм знаела кой е той. Естествено, че знаех. Той беше един гаден демон, който обича да се заяжда "хората"... Е, не че аз не го правех понякога, но явно на него му е навик.
-Корийн Фенел.-казах изведнъж.
Той се беше обърнал, за да си тръгва, но когато си казах името се обърна.
-Ада, а?-попитах.
Е, все пак беше демон... Усминах се. И аз съм била там. Не беше много хубаво приживяване, но все пак си беше нещо...

Тази вещица сериозно почваше да ме дразни. Веднага след като й обърнах гръб, тя реши пък да ми говори... Но щом заговори за ада, аз веднага се оживих.
- Мда. Ти била ли си там? - попитах с искрено любипитство. Много ми беше интересно да слушам разказите на другите, за преживяванията им в дома ми. Повечето бяха на мнението, че това е най-ужасното място на света, но аз си го обичах. Нали си ми беше дом...
Зачаках отговора й. Тя си помисли и най-накрая реши да ми отговори.

Замислих се дали да му отговоря...
-Да.-казах.-За малко време.
Още помня деня, в който родителите ми умряха. Тогава започнах да проклинам всички същества. И естествено най-накрая се озовах в ада.
-Беше горе-долу хубаво.-казах.
Е, като изклячим това, че искаха да ме убият...

- Защо си била там и колко време прекара? - започнах веднага да я питам. - Може да сме се виждали там. - усмихнах се злобно - Може и за да съм те... развеждал из дома ми. - тя ме погледна с поглед изпълнен със злоба.Реших, че ако я бях измъчвал, щях да запомня това досадно и заядливо същество.
Усмихнах се при тази мисъл. Щом не е била при мен, значи е била при някой слабак или някой мой слуга...

-Около половин месец.-казах.
Да! Беше точно половин месец. Миналя месец. Тогава те умряха.
-Не.-казах.-Не беше ти.
Беше един идиот. Още го помня. Разведе ме наоколо. Мислеше си че ще му пусна веднага, но не беше познал...После го убих. Не помня къде оставих трупа му...
-Не задаваш ли прекалено много въпроси?-попитах.

- Обожавам да слушам хората, как описват дома ми, особено, когато аз съм далеч от него. - въздъхнах театрално.
- Какво те води насам. - попитах и тя ме погледна учудено. Ооо тази морнизация... толкова много ми липсваха старите времена. Тогава една жена, не можеше дори да погледне мъжа с който разговаря, без позволение... казах си наум и се подсмихнах злобно. Да! Мъжете преди бяха на върха и така да се каже, командваха парада. Миналото винаги ми беше липсвало. Така унесен в мисли, осъзнах, че още съм в гората с вещицата, която междудругото се казваше Корийн, и очаквам отговора й.

-Вместо да ми мрънкаш колко много ти липсва дома, просто се върни там.-казах.
Едно и също повтаряше. Много ми липсва дома, бля-бля. Започваше да става досаден.
Въздъхнах и се огледах. Гората беше хубава. Сигурно през деня щяха да се виждат повече неща...Така се бях замислила, че чух въпроса на вампира чак след минута. Въпроса му ме учуди малко.
-Ами исках да бодишам малко чист въздух.-казах.
Той се засмя. Погледнах го ядосано.
-Впрочем какво те интересува?-попитах.

- Просто се опитвам да не умирам от скука... а и за изказването ти, че трябва да се върна в къщи, не мога и не искам да ти казвам. В крайна сметка скоро ли ще тръгваш? - тя ме погледна с поглед, с който ми казваше, че дори и на колене да й падна, няма да се мръдне.
- Добре де, щом няма да тръгваш, аз ще се разходя по пътеката, ако искаш ела с мен, ако ли не... абе ако не искаш, не идвай! - казах с насмешлива усмивка.

Усмихнах се.
-Както искаш.-казах.
Започнах да подритвам една пръчка. Замислих се. Защо наистина не можеше да се върне там?... лично аз веднага можех да отида там, ако убия някой или нещо от този сорт.
-Няма лесно да се оттървеш от мен.-казах.-Толкова ми е хубаво да те дразня.
Засмях се и скръстих ръце.

- Ммм нямаш си и представа на мен колко ми е приятно... там на колко години си? На 15? - попитах и се ухилих. Отдавна не бах се забавлявал така, докато дразня някого.
Тя погледна възмутено, сякаш ми казваше "Да бе, твоето държание показва и по-малко години". Вече вървяхме по пътечката между дърветата, аз се обърнах настрани и избухнах в смях.

Засмях се.
-Миличък, много млада ме изкара.-казах и отново се засмях.
Този демон бил и шегаджия.
-На 19 години съм.-казах.-Ами ти?
Вървяхме по пътечката между дърветата. Той избухна в смях. Погледнах го.
-Какъв ти е проблема?-попитах.

- Нищо, просто обичам да се дразня с някого.
- А и за отговор на въпроса ти, аз съм много по-стар от теб. - реших да й намекна, кой точно съм.
- За пояснение, да, бил съм по времето на гонението на Салемските вещици, преди това, живях и когато вещерството тъкмо се зараждаше...
- Така че сама си прави изводите. - казах, с едно самодоволно изражение.

Гонението на Салемските вещици. Преглътнах. баба ми е била убита тогава. Това беше много болна тема за мен. А сигурно и за другите вещици.
Погледнах го.
-Да, прав си.-казах.-Много си дърт.
Последното беше, за да го подразня.
-Явно много си се забавлявал, когато си гледал как горките вещици умират, нали?-попитах с ледено студен глас.

- Всъщност не особено... - замислих се за Нея, тя беше вещица. Убиха я точно тогава. Това беше около петдесет години след като станах демон. Макар тя да си мислеше, че съм мъртъв, аз не бях. Наблюдавах я тайно. Жадувах за нея. Исках я... и продължавах да я искам, дори когато тя остаря, дори когато се ожени за някакъв селянин.
Тя не го обичаше, но родителите й я накараха. Имаше две деца.
И тогава, когато започна гонението. Убиха нея. Видях я, как се гърчи в пламъците. И нищо не можах да направя. Дори не можах да помръдна от мястото си. А после и децата й.
Нищо не ми остана от нея. Отнеха ми и последния спомен за нея, потомството й. Така се бях замислил, че не осъзнавах, че Корийн още ме гледа...

Учудих се.
-Хм...-казах.
Явно беше загубил някой близък човек. Защото не си представях, такъв човек като него, да не се е наслаждавал на глетката... Лично, ако аз бях на мястото на вещиците, които са ги изгаряли, щях да се опитам по всякакви начини да избягам и да спася другите. Като например да използвам вещерските си способности и да ги изгоря тях или да им направя нещо друго...
Все още вървяхме по пътечката. Близо до нас имаше една рекичка. Докато вървяхме, се загледах в нея...

- Какво се замисли? - попитах шегувато, вече върнал своя дар слово.
Тя ме погледна и веднага разбрах, че знае за загубата ми. Не беше сигурна за фактите, но вече се досещаше.
- Ти загубила ли си някой по време на ловът на вещици? - опитах се да отклоня темата от мен и вещиците...

-А... нищо.-отговорих.
Боже! Точно това ли трябваше да ме пита?...
Погледнах го.
-Баба ми е е била убесена и изгорена след това.-отговорих.-Баща ми е седял и е гледал всичко това. Нищо не е можел да направи... Когато бях малка, едни вампири ме отвлякоха и ме караха да гледам как убиват баба ми и другите вещици...
Изведнъж се осъзнах. Бях се увлякла.
-Боже...какво ти разказвам. Като че ли те интересува.-казах илеко се засмях.

Преглътнах.
-Бил е просто човек.-казах.-Затова не е могъл да направи нищо.
Усмихнах се леко. Реших да го попитам за неговата история, но после размислих. Не ми се щеше да разгневя този демон, макар, че ми беше забавно да го дразня.
Обърнах се към него.
-И не ме питай защо е бил човек.-казах.