Залата за приеми

Побързах за да влезна в залата.Бях изпуснала фойерверките, но задължително щях да присъствам на приема.Роклята ( цък , цък )ми беше розова с сребърни кантове. Обувките (цък ) ми бяха също толкова розови и идеално пасваха на роклята. Бижутата (цък , цък , цък ) бяха избрани лично от мен и идеално подхождаха на наистина скъпата ми рокля. Огледах се. Около мен имаше толкова много хора. Бях сред познати и не познти лица. Не успях да намеря никой от "приятелите" ми, за това просто се настаних на една свободна маса и изчаках те да ме намерят.

Така, заедно с преплетени ръце влязохме в залата за приеми, на хотела. Беше претъпкано. Музиката беше приятна, средно силна. С Ариа видяхме една свободна маса и побързахме да я заемам, преди някой да ни е изпреварил. Скоро, след като седнахме дойде и келнерът. Беше изискан младеж, да използвам думата младеж, защото сигурно беше с векове по-млад от мен, който веднага ни попита, какво ще желаем. Виждах го как хвърля погледи на Ариа, но реших да не правя нищо по въпроса. Не й бях никакъв. Бяхме се срещнали преди по-малко от ден. Нямах никакво право да гоня... обожателите й.
Реших да започна вечерта с един бърбън. След като казах желанието си на келнера, погледнах към Ариа.

-АЗ ще желая едно мартини.-КАзах и видях как келнерат ме гледа и ми хвърляше погледи.Охх боже писна ми вече от такива.
След това продължих да гледкам Деймън и след това заговорих.
-Е Дейм харесва ли ти тук?На мен да.-КАзах и се усмихнах.О боже беше толкова красив тази негова двеста и петдесет ватова усмивка направо се разтапях по неговият поглед.

След като келнерът тръгна, се зачудих, какво ли си мисли, за такива като него. Нямаше как обаче да я попитам направо, затова започнах да увъртам.
- Имаш ли много обожатели? Ако искаш можеш да си с някой от тях. Не те задължавам да останеш с мен. Все пак, днес се срещнахме. Може да си имаш гадже или нещо подобно, така че не се притеснявай за мен.
Погледнах я. Погледът й беше красноречив. Не искаше да кани никого!
- Все пак. Имаш ли си гадже?

-Не нямам си гадже!Ами ти?-Попитах го и се усмихнах чаровно.-И да имам много обожатели но просто вече не им обръщам внимание писнало ми е от такива като тях.-КАзах и след минута келнерът донесе питиетата ни и аз веднага отпих от моето и му се усмихнах.Младото момче отново ме погледна и ми се усмихна а азз само извърнах поглед от него и погледнах моят кавалер за днес.
-Е Деймън ти имаш ли си гадже?

- Ами... не. - казах леко заеквайки. Е не! Това вече не беше в мой стил. Не бях заеквал откакто... откакто Й предложих да се омъжи за мен... тази мисъл извика нежелани спомени в главата ми...
Беше нощ... беше мрачно. Искаше ми се денят да дойде п-бързо, но за жалост нощта тъкмо започваше. Тя седеше до мен и се топлеше на огъня. На светлината му, тя изглеждаше толкова... ангелска. Нямаше нищо, което да помрачи емоциите ми. Нито дори тъмнината на нощта. Погледнах я. Тя беше зареяла поглед в огъня. В този момент я пожелах неистово. Исках да е моя. Пред всички. Пред Бог. Наведох се към нея и за миг, прошепнах нежните слова, дошли в ума ми. Тя ме погледна учудено. За миг си помислих,ч е тя ще ми откаже. В следващия, обаче чуд думите, които ме направиха най-щастливия мъж на света... Опомних се. Вече бях в двадесет и първи век, не в трети... Седях на една маса заедно с Ариа.
- Съжалявам унесох се. - прошепнах тихо. - Изумително е колко приличаш на нея... - изтрелях думите си, преди да помисля. Видях изражението на Ариа и веднага съжалих за думите си...

Гледах си в питието и когато чх думите м направо замръзнах на място.
-КАкво на кой приличам?-Попитах и го погледнха очдено изобщо незнаех за какво ми говори той.Той каза тези думи а аз бях заблеяна на някъде и останах вцепенена от кога ме плашиха дмите че приличам на някой?Боже за какво говореше той?

- Ъм, съжалявам, не трябваше да ти го казвам. Просто приличаш на една моя... позната. Не е нищо особено. - казах на бързо.
По погледът на Ариа, разбрах, че никак не се е заблудила.
- Спокойно! Знам, че си ти. Не си нея. Няма как да си. Не е възможно. - привидно говорех на Ариа, но всъщност убеждавах себе си. Бях добър лъжец. Да се надяваме, достатъчно добър, че да излъжа дори себе си...

-Лъжеш!-Отсекох го и му се усмихнах а след това продължих.
-А сега защо просто не ми кажеш истината нам когато някой ме лъже.-Казах и отново се усмихнах.
-Наистина по-добре ми кажи истината неискам да ме лъжеше харесваш ми.-Това последното не биваше да го казвам но както и да е.