Русият продавач изстена болезнено и впи белите си пръсти в дървения тезгях, при което той изпука заплашително. Всички клиенти на магазина се обърнаха към него с любопитство, надничайки зад рафтовете. Младежът се отблъсна и вдигна поглед към тях. Сините му очи се разфокусираха, но след миг отново придобиха абосютно нормален вид. Той им се усмихна мило без следа от болка, като че ли последните няколко секунди никога не се бяха случвали. Хората прецениха, че няма нищо и разочаровани извърнаха любопитните си погледи.
Удар след удар хиляди кинжали се забиваха в сърцето му. Ледена болка сковаваше гърдите му. Познаваше тази болка. За него имаше само два вида болка - болката, която го изгаряше когато беше до нея и вледеняващата болка, която го смразяваше, когато я загубеше. Непрекъсваемата връзка със Събудилия го бавно изтъняваше и изчезваше. Силното и присъствие достигаше до него като от зле развалено радио. Не можеше да усети емоциите и, най-важното - не можеше да усети страха и... Това означаваше ли, че...?
- Не се притеснявай, смяната ти почти свърши. Ако имаш проблем, можеш да тръгваш - прошепна приятелски глас в ухото му и леката женска ръка потупа нежно рамото му. Той се вгледа внимателно в лицето и. Джослин му се усмихваше разбиращо и очите и го подканваха да си тръгва. Тя наистина се тревожеше за него...
Вратата на магазина зееше широко отворена след него, а той вече беше на километри от там. Връзката му с нея беше лека и нестабилна и всяко прекъсваване забиваше нов леден кинжал в тялото му. Той се превиваше и стенеше от болка, но не спираше. Тя беше някъде навън... Можеше да проследи сърцето и до гората, някъде далеч извън града. Светкавици и гръмотевици воюваха над главата му, водейки бурята със себе си. Не искаше да си представя в какво състояние беше тя сега. Ледът вече обковаваше и душата му и бавно се спускаше по врзката и с нейната. Тя беше толкова крехка... Само да я докоснеше, щеше да се счупи...
Вече почти беше стигнал до покрайнините на града. Едри капки дъжд падаха пред лицето му. Тя продължаваше да бъде сама в гората. Затвори очи и се опита да погледне през нейните, но ледена бариера се беше издигнала около нея. Силата на душата и беше потънала в леда на лудостта, която беше полепнала по нея и не я оставяше. Не можеше да го позволи. Трябваше да я намери.
Черни сенки бяха обгърнали тъмната гора. Зелените листа бяха потъмнели и оклюмали от тежестта на дъждовните капки. Абадон пристъпи в сенките и се изгуби в тях. Никъде не личаха пътеки или очертания, дъжда ги беше размил и разместил. Но на него не му трябваха указания, той просто трябваше да следва връзката на сърцето и душата му с нея. Рано или късно щеше да я намери. Надяваше се само да не е твърде късно.
Изведнъж силна топлина проникна в тялото му и разтопи леда. Сянката на лудостта се вдигна и връзката му с Елизабет, топла и светла, го обгърна и изстръгна кинжалите от сърцето му. Тогава усети онази изгаряща, но толкова приятна болка. Тя се беше върнала, сама беше избягала от лудостта.
За първи път той спря и се огледа - беше заковал пети по средата на някакъв мост. Отстъпи назад уплашено, когато осъзна, че се намираше на няколко крачки от бездна, пропадаща надолу. Мостът беше счупен, като прекършен през средата. Успя само да усети другото присъствие някъде около себе си, когато падна на колене. Изгарящо топла, след това и ледено студена вълна заля тялото му. Страховете и... Те бяха най-ужасното нещо. Тя се страхуваше от всичко. И точно в този момент имаше нещо, от което прекалено много се страхуваше. Опита се отново де погледне през очите и, за да открие какво беше то, когато ледената стена пак се изправи пред него...
На няколко метра от коленичилото му тяло стоеше момиче. Чуждото присъствие около него сякаш му даде сила да забрави ледената стена. Изправи се и впери поглед в кафявите и очи. Какво правеше тя сама в дъжда?
