Изоставената къща

Краката и тежаха сякаш бяха изляти от олово. Тялото и се клатушкаше тромаво, залитайки и падайки, главно защото очите и изобщо не забелязваха какво се случва около нея. Изглеждаше като че ли магнит тегли тялото и все напред, а самата тя е мъртва. Огромни червени резки искряха навсякъде по бялата и кожа и мътни капки кръв бяха опръскали бялата и рокля. Но по лицето и нямаше и следа от болка, всъщност нямаше какъвто и да било признак, че тя изобщо усещаше нещо. Продължи да върви през гъстите пресъхнали дървета, препъвайки се. Черните безжизнени клони се протягаха към нея като мъртви ръце и после, обидени от безразличието и към тях, издираха лицето и и крадяха капчици от кръвта и.
За миг измежду черните облаци проблясна тънък лъч топла слънчева светлина. Той премина по лицето по и я окъпа в чистия си блясък, но в следващия момент черните облаци го погълнаха и над главата на момичето проехтя оглушителен гръм, който обаче ушите и не чуха. На километри пред нея блесна светкавица, но очите и не я видяха. Очите и не виждаха нищо. Гледаха на света около тях като на прозрачна завеса, зад която прозираше друг свят, светът, който я интересуваше. Сега тя вървеше към тази завеса в опита си да премине през нея, но, колкото и да протягше ръце, пръстите и не можеха да докоснат тънката материя и да преминат през нея, отивайки в другия, хубавия свят.
Едри капки дъжд забарабаниха по твърдата изсъхнала земя, проникнаха в нея, намокриха я и я разкашкаха, заради което тя сакаш тръгна да тече надолу. Малките бели обувчици потъваха в черната кал и тя с мъки измъкваше краката си от нея, но продължи да върви с все същата скорост, във все същата посока. Червените капки се смесиха с дъжда и като кървави сълзи потекоха по бялата и кожа и са размазаха по белия плат. Мокри черни кичури коса полепнаха по лицето и гърба и.
Изглеждаше наистина страшна. Като кървав призрак, търсещ отмъщение.
Очите и не виждаха дъжда, не виждаха кръвта. Абсолютно безизразни, те приличаха на безбрежни сиви пустини. В тях нямаше блясък, нямаше живот.
Старата дървена порутина се изправи пред нея и жален писък удари ушите и. Тогава очите и прогледнаха. Черните и зеници намериха мястото си в сивата пустиня и се впериха със страх в къщурката. Тялото и усети водата и студа и се сви от парещата болка на червените резки. Завъртя се и понечи да избяга. В ушите и проехтя зловещ гръм. Стисна очи с жален стон, при вида на светкавицата, разцепила тъмното небе.
Още един писък на болка долетя до ушите и и солени сълзи се примесиха с дъжда и кръвта.
"Престани, Елизабет. Тя е призрак, нищо не може да ти направи, за разлика от бурята."
При следващата светкавица, пред погледа и изникна едно красиво, но мъртво лице, потънало в покой насред черна гробница. Познато и обичано, снежнобяло лице. Някога тези затворени очи бяха имали неповторим син блясък, който никога не беше съществувал другаде в природата, блясък едновременно топъл и студен...
"L, влизай вътре веднага! Призракът не може..."
Слабата и бяла ръка бутна старата дървена врата и ръждясалите панти изскърцаха зловещо. Тя отново понечи да се завърти и избяга, но някой сякаш дръпна раката и и я вкара в старата прашна къщурка. Чуваше се как водата като река се стича през огромните дупки в покрива, усещаше се как цялата къща трепери при всяка гръмотевица.
Елизабет се вцепени и се разтресе сякаш я беше ударил ток. Изтича до единия ъгъл на стаята. Закова се на пети и протегна слабата си ръка. Докосна дървената стена, изпищя и изтича до следващия ъгъл. Така направи четири пъти и накрая се затича по стълбите към горния етаж. Влетя в малката стаичка и застина...

Покой. Такова беше съществуването ù сега – изпълнено с бял, всепоглъщащ покой. Все още можеше да разсъждава, но мислите ù се въртяха в хаотичност и сякаш бяха чужди. От време на време хващаше някоя, разглеждаше я с интерес, сетне я захвърляше във водовъртежа от думи, които се вихреше в главата ù. Времето беше без значение сега, нощ и ден се сменяха пред празния ù поглед. Единствено кълвачите, чието почукване чуваше, ù напомняше за тиктакането на часовник, но това беше всичко. Понякога протягаше ръце през паяжините, но те минаваха без да развалят красивите нишки, само лекичко ги разлюляваха. Единственият ù приятел сега беше вятъра – тя танцуваше с него и прашинките, които той възкресяваше от мръсния под.

Аз съм Шри. Шри Лазре.

Повтаряше си го постоянно. Страхуваше се, че ще забрави коя е и ще остане да се рее безлична и безименна за себе си завинаги. Не се опитваше да си даде определение на понятието „завинаги”, само по себе си ù звучеше достатъчно страшно, че да се притеснява винаги, когато се натъкне на тази дума някъде из главата си. Ако можеше да се говори за глава… Нямаше представа как изглеждаше за света. Всъщност, опасяваше се, че не изглежда никак. Когато вдигнеше ръката пред очите си, я виждаше такава, каквато изглеждаше по времето, когато беше жива. Подозираше, че това е само изкривяване на съзнанието ù, някакъв природен трик, който не може да си обясни.

Аз съм Шри. Шри Лазре.

Прекарваше дните и нощите, съзерцавайки околният свят, който се ограничаваше до пейзажа, извън къщата. Изпитваше потребност да остане до изстиващото си тяло, макар че възможността да стане свидетелка на бавното му изгниване, я ужасяваше. Все пак не можеше да се насили да отиде другаде, особено след като знаеше, че отново ще бъде незабелязана, нежелана. Отново воайор. Отново сама.
Гръм и после светкавицата озарява за миг стаята. Тя зърва тялото си проснато, кръвта е отдавна застинала в грозно, безформено петно. Кафяво, не червено, вече не. Главата ù е обърната наляво, очите ù са затворени, но ако не бяха, щяха да останат завинаги вперени в миша дупка в стената. Малката ù обитателка понякога излизаше от леговището си и сновеше из стаята като господарка на къщата. Един-два пъти Шри я видя да се затичва към тялото ù, но предпочиташе да вярва, че посещенията ù са безобидни.

Аз съм Шри. Шри Лазре.

Думите бяха станали механични и всъщност празни откъм съдържание, но тя ги повтаряше неуморно в главата си, сякаш с времето щяха да придобият някаква магичност, която да я върне към живота, към тази Шри (Шри, Шри Лазре), която беше някога. Името ù си пасваше идеално с гръмотевиците, които раздираха тишината с презрение -

Аз съм Шри. Шри Л…

Шум. Писък. Някой тича по стълбите... или не? Когато си дух и съзнанието ти е освободено от физическите ограничения е трудно да разчиташ, че това, което виждаш или чуваш, е истина. Духът на Шри малко или много се намираше в едно особено положение, в един междинен свят и това допълнително я объркваше. Тя тъкмо се чудеше доколко да вярва на вътрешното си чувство, което напоследък я подвеждаше, когато тя нахлу в стаята. От косата й се стичаше вода, капеше по пода. Шри я гледаше с неоправдания страх на мъртвец.

Тъп удар. Голите и колене с удариха в прогнилия прашен под. Дланите и се потопиха в пластовете мърсотия и крехките и китки се пречупиха под странен ъгъл, когато тежестта на раменете и падна върху тях. Малките парченца стъкло по земята се забиха в нежната и кожа и кръвта, потекла от новите рани се просмука между дървените греди. Изведнъж гърбът и се изви и изпука болезнено. Странни конвулсии разтресоха тялото и и тя се разкашля. Кашляше сякаш някой беше спрял притока и на въздух, сякаш се давеше.
Изведнъж застина. Като че ли времето спря и тя замръзна с онова напрежение на лицето си, все така извила гръб, потопила мокрите си черни коси в мърсотията. Зениците и се разшириха. Усети я. Студена и мъртва, като сянка тя мина покрай нея. По-лека от въздух, невидима за смъртните очи, тя сякаш премина през нея. За миг видя лицето и в мътната локвичка вода, кръв и прах, образувала се пред лицето и. Калко различна е била, докато е била жива...
Призракът излезе от водата и тя вече отразяваше само собственото и бяло лице. В мига, в който изчезна, Елизабет я забрави. Единственото, което виждаше пред себе си беше мъртвото тяло. Строполи се на пода и се сви, треперейки. Стисна очи и се опита да си мисли за другия, хубавия свят. Но смъртта, разхождала се наоколо, продължаваше да я пронизва и да я изгаря. Илейн я нямаше. Опита се да я потърси там, където тя беше винаги - в черните ъглчета на душата и. Но нея я нямаше. Винаги беше искала да се отърве от нея, а сега, когато тя наистина изчезна, не знаеше какво да прави.
Прилази нервно към мъртвото тяло, забърсвайки още прах със себе си. Насили се да отвори очи. Писъкът и заседна в гърлото, затиснат от сълзите. Като ореол на светец, кръвта се беше стекла около главата на момичето. Като мътночервено слънце. Парченца стъкло проблясваха в слепената и от кръвта коса всеки път, когато светкавица разпореше небето. Самата тя беше също толкова мръсна, колкото и всичко останало около нея. Мъртвото и тяло бавно се сливаше с мизерията, която го обграждаше.
Елизабет протега треперещата си ръка към нея. Трябваше да махне мърсотията от лицето и. То трябваше да остане чисто, не биваше да се слива с мизерията. Ако докоснеше лицето и... Трябваше да... В мига преди да докосне бялата и кожа, ръката и замръзна. За втори път в живота си виждаше мъртво тяло. Първият път...
Пръстите и висяха, застинали на милиметри от мъртвото лице. При спомена за изгарящага топлина, тя се почувства сякаш цялата енергия на тялото и се съсредоточи в ръката и. Като попарена, тя я дръпна и се сви. Зарови лице в коленете си и се примъкна възможно най-далече от мъртвото момиче, докато гърбът и не докосна полусрутената прогнила стена. Твърде, твърде много...
Очите и блестяха налудничаво на зловещата светлина на светкавиците. Сиви и безизразни, те бяха вперени в мъртвото тяло пред нея. Облиза червените си устни...
Краищата на невидимата завеса погалиха глезените и примамливо. Само ако се протегнеше още малко... Щеше да я стигне... Най-накрая щеше да избяга в другия, хубавия свят.
"Ти единствена можеш да има дадеш втори шанс, Елизабет. Ако искаш бягай. Не можеш да избягаш."
Тя се върна.
Зловещият блясък потъна в сълзи на отчаяние и мъка. Била е толкова млада, толкова млада, животът едва е бил започнал за нея...
- Какво е името ти?

За миг въпросът ù застина в наситения с напрежение въздух. Шри се втренчи в непозната, тази, която проговори и се запита дали наистина е тук или само си въобразява. Може би сънуваше, всичко това беше един дълъг, много дълъг и кошмарен сън - утре щеше да се събуди схваната, цялото ù тяло ще я боли, защото отново е спала на земята; сигурно ще си спомни за среднощния си ужас, но е по-вероятно просто ще набута съня в някое отдалчено място в съзнанието си.
Тя нямаше представа какво да прави, но май нямаше голямо значение дали ще предприеме грешен ход. Беше мъртва в края на краищата. Отвори уста и се зачуди дали ще излезе някакъв звук от нея. Отдавна не бе използвала гласните си струни. Дали беше правилно да мисли за тях като нещо физично в сегашното си състояние? Помисли си, че вероятно може - ако имаше някакви по-дълбоки в областта на спиритуалното, сигурно щеше да е наясно с правилните термини, но нейните познания не бяха достатъчно сигурни за която и да е област.
Непозната чакаше. Страхът като че ли бавно се отдръпваше от нея. Шри знаеше отговорът на въпроса ù, макар че за момент се запита дали ще успее да го изрече или в последният миг знанието ще изхвърчи от главата ù, сякаш никога не го е имало.
- Аз съм Шри. Шри Лазре - каза тя и усети как облекчението се разлива в нея. Гласът ù звучеше далечно, твърде далечно; когато думите излязоха от устата ù, се рикошираха от стената и обиколиха стаята. Ако имаше възможност, щеше да потрепери. Дали звучеше така и на непознатата или сама преувеличаваше въздействието си?
Нямам какво да губя, напомни си и наклони глава на една страна, взирайки се в непознатата. Тя самата също изглеждаше уплашена. Шри си помисли, че ситуацията е не по-малко странна и за нея.
- Аз... не съм сигурна какво се случва, но ти действително ме виждаш, нали? Не си... не си въобразявам?
Думите ù прозвучаха толкова уплашено, по детски, че Шри усети някакво вътрешно свиване. Сигурно щеше да се изчерви, ако това беше възможно.

» Изоставената фабрика
» Стъклената къща