Бар "Obsession"

Барманът повдигна вежди.
- Не бих казал, че това е най-подходящото питие за теб, малката - каза той.
- Остави на нас да преценим - намеси се Рае с усмивка. - От същото.
Той се подвоуми за секунда, но имаше още много клиенти, пък и в крайна сметка не беше тук, за да задава въпроси. Извади чаши. Наля течността вътре, след което ги бутна към момичетата с отработено движение, придружено с намигване. Рае плъзна банкнота от 20$ към него и когато той я пое, пръстите им се докоснаха, предизвиквайки у нея приятна тръпка. Тя прехапа устни, но дръпна ръката си. Емили се беше ухилила и Рае й прати поглед тип "Забавно ли ти е?", но също се подсмихна.

Рае пое кутията от приятелката си и бръкна вътре. Пръстите й напипаха пликчето, но макар че имаше голямо желание да опита дрогата, усещаше, че моментът все още не е дошъл. Вместо това измъкна една цигара и я запали с отработено движение.
Емили повдигна вежди, а Рае само сви рамене. Приятелката й последва примера й, запалвайки една цигара.
Рае се наведе към нея, като се опитваше да надвика музиката.
- Трябва да намерим някое ъгълче за целта - каза, а Емили кимна.
За секунди очите им обходиха бара, макар и не в най-пълния смисъл на думата, тъй като вътре бе толкова задимено, а и толкова претъпкано. Рае успя да регистрира поне две подходящи места за тяхното "малко забавление" и без да се замисля започна да си проправя път натам.
Емили я последва.

В крайна сметка излязоха. Рае усещаше ръбовете на кутията с цигари, но това не я дразнеше. С Емили не бързаха, нямаше смисъл. Припряността само щеше да унищожи момента.
Оставяха дълбоки следи в пясъка и ако продължава да вървят, те щяха да започнат да се пълнят с вода. Измъкна кутията, а след това и пликчето.
- Готова ли си, Емс? - попита, но не получи отговор, макар че не го и очакваше. Разбира се, Рае знаеше, че Емили е готова, а Емили знаеше, че тя знае. Между приятелите винаги се получава някакъв омагьосан кръв, в който всеки инстинктивно вече е разбрал какво изпитва другия.
Уелч бръкна в пликчето и измъкна оттам едното хапче. Повъртя го между пръстите си, преди да го сложи на езика си. Подаде пликчето на Емили.
След това оставаше да настъпи момента, в който светлините се променят, а гласовете звучат така, сякаш идват от друго измерение.

Обичам плажове.

Винаги съм ги обичал и изобщо винаги съм обичал всичко свързано с пясък, вода, жега, бански и палми, евентуално. Мога да стоя във водата с часове, без да ми омръзне и често го правех, малко преди да напусна Маями... Този град винаги щеше да ми липсва.

Но и тук не беше зле. Даже никак. Разхождайки се по плажната ивица, сякаш отново се връщах назад и стигах там, където бях преди седмица - Miami en mi corazon -, докато слънчевите лъчи нежно галеха кожата ми. Рязката промяна би повлияла шокиращо на някои хора, но аз се адаптирах изключително бързо и бях сигурен, че след седмица щях да чувствам това място като мой дом... може би.

Бар "Obsession" беше наистина атрактивно и магнетично място, към което се запътих веднага, щом сградата се мярна пред очите ми. Настаних се на една забутана маса пò в дъното и се огледах - имаше много хора, които създаваха монотонен, нескончаем шум от гласове и тропане на стъклените чаши. Над всички тях беше надвиснал сякаш заплашително сив облак цигарен дим, който не беше сред най-добрите приятели на белите им дробове... Но човек трудно се отказва от навиците си. И не само човек.

Поредният тежък ден в работата. Напуснах книжарницата в момента, в който Дерек ни освободи. Вървях без посока, оставих краката ми сами да ме водят, а зад себе си оставях диря от цигарено неудовлетворение. Не се изненадах особено, когато усетих морският аромат в ноздрите си. Често идвах насам, вече ми беше навик. Отново бях пред бар "Obsession". Опитах се да си спомня последното си посещение тук, може би с Емили, а може би не, но не успях. Това означаваше, че съм си изкарала добре.
Тълпата ме пое без възражения. Понесе ме към бара, предусетила намеренията ми. Нямах реалната възможност да се движа сама. Всяко помръдване трябваше да бъде съобразено поне с десетина от заобикалящите ме тела, затова затворих очи и се задвижих в такт с музиката. Въпреки че чувството бе приятно, не можех да се преборя с разочарованието от колегите си.
Поръчах си водка и пресуших чашата. Насладих се на вкуса в гърлото си и си поръчах втора. Едва тогава започнах да се провирам между хората. Трябваше да намеря маса, защото ми се пушеше, а подозирах, че няма как да стане в това положение.
Повечето маси бяха заети от големи групи, при които нямаше място или от хора, които бяха заети изключетлно много с опознаването на партньора си и едва ли им пукаше дали ще заема малко пространство около тях, но аз не желаех да си причинявам такова нещо.
Изненадах се като видях празната маса и побързах да се настаня на нея. Вече бях оставила чашата си и една цигара, когято забелязах, че съм се объркала. Някой седеше срещу мен, явно не го бях видяла заради тъмнината.
- Съжалявам, не ви видях - казах, сядайки. Извадих запалката си. Задържах пламъка пред очите си и запалих. Издухах дима и той се сля с чуждия. - Вече е късно да ме гоните, ще трябва да се примирите с присъствието ми - допълних и му намигнах.

- Бил съм и по-зле - подсмихнах се криво. - Ще го преживея.

Бях я забелязал още като започна да си проправя път, порейки тълпата, към моята може би най-самотна маса, а намеренията ѝ бяха очевидни. Не че я винях - и аз на нейно място щях да се натреса на някой, ако няма свободни места. Може би щях да поскачам малко върху нервната щафета на флиртуващата с очи двойка точно пред мен... Щях да говоря без да спирам, да пия от чашата на мъжа и да издишвам дима от цигарата си в лицето на жената, докато не ги изгоня. За всичките тези години ако не друго, поне научих, че ако искаш нещо, трябва сам да си го вземеш - никой няма да ти го даде даром.

Взрях се в лицето на момичето срещу мен, преценявайки я. Да, явно някой беше стъпил върху розовите ѝ очила, стъклата очевидно се бяха напукали и танцуването, заедно чашата с алкохол сега се превръщаха в лепилото, с което трябваше да се залепят пукнатините.

- Кой ти е счупил розовите очила ? - дадох гласен израз на мислите си и се усмихнах, докато вадех една цигара от кутията пред мен.

Задържах погледа си върху него, но не отговорих веднага. Междувременно песента се смени, но музиката беше толкова силна, че не можеше точно да се определи коя е. Осъзнах, че подобна какофония ехти и в главата ми. Трябваше да се напрягам, за да чуя собствените си мисли, а това никога не е хубаво.
- Сама ги счупих. Много, много отдавна - промълвих най-накрая, свивайки рамене. - Но е прекалено рано да говоря за такива неща.
Не желаех да досаждам на никого с оплакване, най-вече на себе си, затова и нямах намерение да изпадам в сълзливи излияния, още повече пред човек, с когото едва ли ще разговарям втори път. Никога не е втори път.
- Мой ред е. Има ли конкретна причина да седиш сам по това време, на това място? - Кимнах към танцуващия народ, за да илюстрирам мислите си. - Не се вписваш.
Смачках цигарата в пепелника и запалих нова. Кутията беше почти пълна, тъй като нямах много време за пушене на работа и сега се надявах, че ще практикувам вредния си навик достатъчно дълго и спокойно, че да я изпразя.

Запалих цигара и всмуках никотиновия дим, хвърляйки небрежно черната запалка на масата.

- Може и да има... - отвърнах бавно и тайнствено вдигнах вежда, гледайки към момичето. Не знам дали беше успяла да ме чуе сред цялата тази какафония, която направо тресеше пода на бара с децибелите си. Имаше много хора и на дансинга, които танцуваха в ритъма на песента с размазан в слуха им текст... ако изобщо имаше такъв. Изтръсках цигара си в пепелника. - Сега съм още на старта. - казах и погледнах към чашата на непознатата. - А ти май се вписваш доста.

Една сервитьорка, която хвърчеше нагоре-надолу сякаш имаше реактивна раница на гърба си, се закотви на нашата маса, с тефтерче и химикалка, в бойна готовност да запише поръчките ни.

- За мен бейлис - казах, без да я поглеждам.

Отново си поръчах водка. Не знаех по каква схема се менят предпочитанията ми към алкохола, но тази вечер определено имах нужда от водка. Все още не чувствах нищо, никаква промяна, но знаех, че рано или късно тя ще дойде и тогава, поне за няколко часа, нищо няма да има значение.
Изпратих сервитьорката с поглед.
- Да, изглежда, че ми идва отвътре - отвърнах на коментара му.
Пръстите ми барабанеха по масата в някакъв свой си ритъм. Усещах вибрациите, излъчващи се от потните тела наоколо. Обичах да наблюдавам танцуващите. Усещах, че мога да разбера желанието им за спасение, което изразяваха чрез движението. Всеки можеше да си позволи да изчезне за малко, да си почине, да остави душата си да умре, докато тялото поема командването поне за тази нощ. Вярно, че утрешният ден щеше да е тежък за всички присъстващи, но си струваше. Защото вечерта ще могат отново да дойдат, отново да се загубят, непознати, анонимни... И така до безкрай. Зная, правила съм го толкова пъти. И нямаше да спра да си осигурявам това фалшиво, измамно бягство отново и отново.
- Толкова е приятно да забравиш - казах, но толкова тихо, че сама не бях сигурна дали думите са излязли от устата ми. - Тази вечер е по-претъпкано от обичайното - отбелязах по-високо, така че той да ме чуе, а и за да прикрия смущението от неволната си грешка.

С голяма мъка и неохота откъснах очите си от едно момиче на дансинга, което така танцуваше, сякаш няма кости в тялото си, и спрях погледа си на събеседничката ми. Стори ми се, че каза нещо, но не чух какво, преди да отбележи :

- Тази вечер е по-претъпкано от обичайното.

Подозренията ми веднага се потвърдиха.

- Значи си от тук ? - попитах и дръпнах от цигарата си, която вече догаряше.

Мразех да чакам, особено за питие, но нямаше нищо, което да ми подсказва, че поръчката ми скоро ще дойде. След това мисълта ми прескочи на друга скала - замислих се колко е досадно да не можеш да се напиеш. Пробвал съм хиляди пъти и резултатът беше единствено подут корем... Веднъж, когато изпих два джина, три водки, два бейлиса, два рома, три бири и един бадемов аператив, (разбира се) не се напих, но час след това се натрових с фурми. Не знам какво им бяха слагали на тези плодове, но се натрових с фурми. Колко съм се смял, само аз си знаех.

Понечих да кажа, че не винаги съм живяла тук, но се отказах. Вместо това отвърнах простичко:
- Да. От тук съм. А ти изглежда не си. Какво те доведе в Хармъни? Работа?
Не смятах да стигам по-далеч в предположенията си. Предполагам, че ако искаше да ми каже, щеше да го направи. Все пак бях любопитна. Приличаше на онзи тип хора, които са видели и преживели много и не ми се вярваше да е дошъл тук, за да заживее спокойно сред природата. Такова поведение щеше да му приляга, ако беше с двадесет години по-стар, но сега...
Сервитьорката дойде и постави поръчките ни внимателно на масата. Радвах се, че не беше от онези неопитни мърлячки, които разливат наляво-надясно и ти донасят половината от това, за което си плащаш. Когато се наведе, за да смени пепелника, големият й бюст натежа и започна да напира да излезе от деклотето й. Дръпнах чашата си, за да не вземе да цопне вътре и едва сдържах кикота си, когато си го представих.
За да потисна смеха, отпих и отместих поглед настрани, докато тя се махне.

Гледах с широко отворени очи как сервитьорката се накланя напред и пищният ѝ бюст безсрамно напираше да изскочи от незаслужено малкото деколте. Не бях очуден - бях виждал къде-къде по-безнадеждни случаи -, а леко изненадан и се подсмихнах леко, стиснал устни, за да не се разсмея. Сервитьорката отмъкна пепелника ни, отдалечавайки се, и кой знае кога щеше да дойде с нов.

- Не - отговорих най-сетне на въпроса на момичето, все още хилейки се, и отпих от чашата си. - Насам ме отвя вятъра.

О, да. През последните хиляда години това ми беше хронично състояние. Събуждам се сутринта в три с ясната мисъл, че искам да ида в Япония. И в четири вече съм на летището, мъкнейки със себе си само една раница, в която има малко пари, документите ми, вода, мобилния ми телефон, малко дрехи и зарядното. Никога нямаше да бъда забелязан с голям куфар на колелца по петите ми - не обичах да влача багаж... После, след два дни в Япония, се настройвам на вълна "Ватикана" и до пет дни вече знам как да псувам на италиански. Преди седмица реших, че трябва да напусна за малко бурният живот на големия град и да видя какво представляват малките градчета, където всички се познават и безопасността дебне отвсякъде.

- Ами ти? От колко време си местна?

- Около седем години - отвърнах, макар че не бях сигурна. Математиката не беше силната ми страна, а и не мисля, че точността беше толкова важна в случая. Времето беше достатъчно дълго, че да свикна с града и да го приема за свой дом. Отново обърнах разговора към него. - Чувствам се задължена да отбележа, че градът е много гостоприемен, така че ще се чувстваш добре тук, ако смяташ да оставаш.
- В такъв слуай, от къде идваш? Някое ветровито място, със сигурност - усмихнах се. Отстрани някакво момиче на ненормално високи токчета, ги събу и ги срита към нас. Загледах се в обувките, които сигурно бяха много скъпи и още по-сигурно щяха да сменят притежателя си съвсем скоро. Вероятно щеше да съжалява на сутринта.
Разбира се, винаги можеш да ги прибера и да й ги дам по-късно, ако евентуално не я загубя в тълпата. Знаех, че ще стане така. Не ми се искаше да се прибирам с чужди обувки.

- Ако Маями ти се струва ветровито - усмихнах се.

Сервитьорката долетя с новия пепелник и го сложи в средата на масата, демонстирайки със същото старание колко щедра е била към нея природата. Изкуших се да направя нещото, което винаги съм правел - да не си затварям устата нито един път, когато ми се удаде тази възможност.

- Виж, мила - обърнах се към нея с приятелска усмивка. - Видях те и първия път, не е нужно да ми вадиш очите...

Тя ме изгледа стреснато и изненадано в продължение на две дълги секунди.

- ... Капиш ?

Последната ми дума явно я изтръгна от изненадата ѝ, тя се врътна и с обидено вирната брадичка се отдалечи. Сега сигурно щеше да викне някой от охраната, но на мен не ми пукаше за последствията - те не бяха от голямо значение за мен. Смачках фаса от цигарата в новия пепелник и се върнах на разговора.

- Забравих да питам... Как ти е името? - попитах момичето срещу мен и поднесох чашата бейлис към устните си.

Наблюдавах разигралата се сцена с усмивка. Вероятно след 10 минути, нашата маса ще е най-мразената в историята на бара, но какво пък?
- Алиса - представих се. - Пространството не го позволява, иначе щях да направя реверанс.
Беше задушно и ставаше все по-претъпкано. При все това, досега не се беше случил нито един инцидент или поне аз не забелязах, а това си беше постижение.
Забелязах, че времето, за което изпушвах цигарата си, ставаше все по-дълги и реших, че това е добре. Явно най-накрая ме обземаше спокойствие.
- Твой ред е да се представиш.

- Ларго - казах кратко и се усмихнах. - Но и Супермен също става.

Огледах се. Засега беше чисто, нямаше следи от вражеско присъствие на хоризонта. Което си беше добре...

... и необичайно. Не можех да мина някъде и да не се забъркам в някоя каша, това беше златно правило при мен, без изключения. Дали ще е обикновено или не-обикновено сбиване, аз винаги трябва да съм в центъра, по странно стечение на обстоятелствата.

- Та, казваш, тук хората са много гостоприемни?

Извадих друга цигара от кутията пред мен и я запалих.

- Обикновено са. Зависи от госта - допълних многозначително. - Жителите на един град, особено ако по-малък, могат да бъдат много горди, затова трябва да внимаваш. От друга страта, няма защо да ти пука, ако си просто преминаващ. Впрочем, няма кой знае колко забележителности, ако смяташ да се правиш на турист.
Млъкнах, за да си поема въздух, макар че това, което вдишвах едва ли можеше да се нарече така.
- Пътуваш много, нали? - попитах, тъй като не желаех да се отплесна в приказки. - От какво бягаш?
Въпросът беше прекалено директен и може би граничеше с нахалство, но ми се изплъзна.

Погледнах очудено Алиса. Последният ѝ въпрос беше напълно неочакван за мен и ме хвърли в шах.

- Амии... - проточих машинално, въртейки преценяващо очи. - От нищо. Не бягам от нищо. Просто обичам да пътувам.

Това си беше самата истина... почти. Нямах причини да бягам от нещо или някой, освен от скуката на безсмъртието; нямах врагове, с които като се засечем, е по-добре да държат далеч от нас всички остри предмети, нито разярени бивши, преследващи ме като папарази филмова звезда.

Погледнах отново към събеседничката си и реших, че е мой ред да задавам не-дискретни въпроси.

- Ами ти? От какво си избягала, преди тези седем години...?